Карл Май - Съкровището в Сребърното езеро

Дългото ухо остана сам. Беше единственият оцелял от всички онези, които навлязоха в тунела.

Той продължи трескаво да се изкачва все по-нагоре, а водата го следваше по петите със същата бързина. В един момент почувствува, че въздухът започва да става по-свеж. Вътрешното пространство в кулата беше вече съвсем тясно, стъпалата изчезнаха и бяха заменени от подпрян на стената ствол на дърво, в който имаше изсечени вдлъбнатини за изкачване. Вече беше поставил пръстите на краката си в първата вдлъбнатина, когато над него се разнесе глас:

— Стой, остани долу, иначе ще стрелям! Юта искаха да ни унищожат, но сега те всички са загубени и ти ще умреш последен! Беше гласът на Голямата мечка. Тимбабачът го разпозна.

— Аз не съм юта! Не стреляй! — извика той, обхванат от страх.

— А кой си тогава?

— Твоят приятел, вождът на тимбабачите.

— А-а, Дългото ухо! Та ти си заслужил смъртта най-много от всички, защото си подлец и предател.

— Не, не! Заблуждаваш се!

— Не се заблуждавам. По някакъв начин си се добрал до моята тайна и си я издал на юта. Сега се удави, както се издавиха и те!

— Нищо не съм издавал! — започна да го уверява Дългото ухо, изпълнен със страх, защото водата достигна вече до колената му.

— Не лъжи!

— Пусни ме да се изкача горе! Помисли си, че винаги съм бил твой приятел!

— Не, долу ще стоиш!

Тогава се чу гласа на Олд Файерхенд:

— Остави го да се изкачи! Достатъчно ужасни неща се случиха вече. Той ще си признае вината.

— Да, всичко ще ви разкажа! — увери го Дългото ухо, защото водата достигна до пояса му.

— Добре, ще ти подаря живота, но се надявам да ми бъдеш благодарен.

— Благодарността ми няма да има граници.

— Ще видим дали ще удържиш думата си. Качвай се! Червенокожият хвърли факела във водата, за да може да се изкатери с двете си ръце. Като се измъкна от дупката, той се видя в постройката на острова, и то в помещението с огнището. Пред отворената врата гореше огън и при нахлуващата светлина на пламъците той съзря Голямата мечка, Олд Файерхенд и Олд Шетърхенд. Строполи се от умора и от големия страх, който беше изживял, но скоро отново скочи на крака и като се канеше да изхвръкне навън, извика:

— Да бягаме, да бягаме навън, иначе водата ще нахлуе, преди да успеем да се спасим!

— Стой тук! — заповяда му Голямата мечка. — Няма защо да се страхуваш повече от водата, защото тя не може да се изкачи тук по-нависоко, отколкото е навън, в езерото. Ти си спасен и сега ще ни разкажеш как напусна поста си и как дойде тук…

Беше изминал около един час от смяната на постовете, когато Олд Файерхенд реши да ги обиколи отново. Той се промъкна нататък, отправяйки се най-напред към мястото, където трябваше да бъде Дългото ухо. То беше празно. Той се насочи към най-близкия тимбабач, за да го попита, и научи от него, че вождът се е отдалечил от поста си.

— Накъде отиде?

— Към юта. И още не се е върнал.

— Кога тръгна?

— Почти преди един час.

— Тогава сигурно му се е случило нещо лошо. Ще видя какво е станало. — Ловецът легна на земята и запълзя към мястото, където преди това бе забелязал неприятелските постове. Там нямаше никой. Той продължи по-нататък. Там, където юта бяха препречили целия каньон, сега не се виждаше нито един от тях. Олд Файерхенд продължи издирванията си с най-голяма предпазливост. Не можа да види нито един юта, но не видя и вожда. Това беше обезпокоително. Той измина значително разстояние през каньона, без да се натъкне на неприятел, и се завърна със съобщението, че юта са изчезнали. Това обстоятелство не би било нещо непонятно или тревожно, ако Дългото ухо не беше изчезнал заедно с тях.

— Пипнали са го — продължи Голямата мечка. — Много рисковано се е приближил до тях. Свършено е с него.

— А може би и с нас — обади се Олд Файерхенд.

— Защо пък с нас?

— Прави ми впечатление, че са се махнали. Сигурно са имали някоя съвсем особена причина. Обстоятелството, че Дългото ухо е попаднал в ръцете им, само по себе си не може да бъде причина за неочакваното им оттегляне. Несъмнено има нещо друго, което обаче е свързано по някакъв начин с вожда.

— Какво ли може да е то?

— Хмм! На Дългото ухо му нямам доверие. Никога не ми е харесвал.

— Нинтропан Хауей не вижда защо не бива да му имаме доверие. Той никога не се е държал враждебно към нас.

— Възможно е. Но въпреки това той не е човекът, на когото бих могъл да разчитам. Запознат ли е подробно с околността?

— Да.

— Известен ли му е пътят, който води към езерото през котловината?