Карл Май - Съкровището в Сребърното езеро

— Ако направиш и едно рязване с ножа, ще те застрелям!

Дългото ухо се изправи и попита учудено:

— Та какво толкова имаш против това? Юта също биха ни скалпирали.

— Ако се намирах при тях, също нямаше да го направят. Не мога да търпя такова нещо, а още повече при ранените.

— Нека тогава ранените си запазят скалповете, но ще скалпираме убитите.

— С какво право?

— Дългото ухо не може да разбере! — отвърна индианецът смаяно. — Всеки убит враг трябва да бъде скалпиран!

— Но тук лежат много убити. Ти ли ги победи всичките?

— Не. Вождът повали един.

— Кой е той?

— Вождът не може да каже точно.

— А мъртъв ли е? Покажи ми един убит, в когото ще се намери куршумът от твоята пушка. Него можеш да скалпираш, но друг не!

Вождът се оттегли, мърморейки, към прикритието си и неговите хора го последваха. Ето че откъм мястото, където се намираха отблъснатите юта, се разнесоха викове. Докато ловецът беше стоял между тимбабачите, те не го бяха забелязали. Но сега, когато бе останал за момент сам на открито, го познаха и се развикаха:

— Олд Шетърхенд! Омагьосаната пушка, омагьосаната пушка! Той се запъти бавно към тях и когато стигна на разстояние, от което можеха да го чуят, извика:

— Приберете вашите убити и ранени! Подарявам ви ги! Един от вождовете им излезе малко напред и отвърна:

— Вие ще стреляте по нас!

— Няма.

Олд Шетърхенд се върна зад прикритието си. Колкото и вероломни да бяха юта, те не допускаха този ловец да ги измами, да постъпи предателски. Затова изпратиха отначало само двама от хората си, за да видят как ще реагират противниците им; двамата вдигнаха един ранен и го отнесоха. После се върнаха и отнесоха втори. Тъй като и сега никой не предприе някакво враждебно действие срещу тях, доверието им бе спечелено и скоро се приближиха повече индианци. Олд Шетърхенд отново излезе напред и им извика:

— Чакайте, останете! Няма да ви сторим нищо лошо. Те спряха. Ловецът отиде до тях и попита:

— Колко вождове има сега при вас?

— Четирима.

— Кой е най-главният от тях?

— Кай-унуне. ((юта) — Тътнещия гръм. Б. а.)

— Кажете му, че искам да говоря с него! Нека дойде на половината разстояние между нас, където ще го чакам. Така ще се срещнем по средата. И двамата ще бъдем без оръжия.

Те съобщиха това на вожда си и донесоха отговора му:

— Ще дойде заедно с другите трима вождове.

— Аз ще взема само двама мои другари. Щом си свършите тук работата, нека вождовете дойдат.

Скоро от двете страни един към друг се отправиха четиримата вождове и Олд Шетърхенд заедно с Олд Файерхенд и Винету. Срещнаха се по средата между двете позиции, поздравиха се мълчаливо и насядаха едни срещу други на земята; Гордостта не позволяваше на червенокожите да започнат да говорят веднага. Личеше си, че Големия вълк не се чувстваше съвсем спокоен. Известно време двете противни страни се оглеждаха едни други, докато най-после най-възрастният от юта, а това беше Тътнещия гръм, изгуби търпение и реши да заговори. Той стана, изпъна фигурата си, зае поза, изпълнена с достойнство, и започна:

— Когато голямата земя принадлежала все още само на синовете на Великия Маниту и при нас не е имало бледолики…

— … тогава сте могли на воля да държите дълги речи — прекъсна го Олд Шетърхенд. — Но бледоликите обичат да се изразяват по-накратко и затова и сега ще постъпим така.

Когато червенокожите имат съвещание, то може да се проточи безкрайно. И сегашният разговор щеше да трае часове, ако Олд Шетърхенд не беше прекъснал още уводните му думи. Вождът му хвърли поглед, в който се четеше учудване и гняв, после седна отново и каза:

— Тътнещия гръм е прочут вожд. Той е видял много повече лета от Олд Шетърхенд и не е свикнал да бъде прекъсван от млади мъже. Хау!

— Един мъж може да е видял много лета и въпреки това да е видял и научил по-малко неща от някой по-млад човек. Ти искаш да говориш за времената, когато при вас още не е имало бледолики. Но ние имаме намерение да говорим за днешния ден. И щом като аз съм онзи, който те повика, то аз ще бъда и човекът, който ще вземе първи думата, за да ти съобщя, какво искам от тебе. И аз казах. Хау!

Това беше много остра забележка. Червенокожите мълчаха и Олд Шетърхенд продължи:

— Ти спомена името ми, значи ме познаваш. Познаваш ли и двамата воини, които седят до мене?

— Да. Те са Олд Файерхенд и Винету, вождът на апачите.

— Тогава сигурно знаеш, че винаги сме били приятели на червенокожите мъже. А защо ни преследвате?