Карл Май - Съкровището в Сребърното езеро

Тази дреха правеше фигурата на човека да изглежда като самото въплъщение на безформеността, а прибавим ли и пълното червенобузесто, извънредно дружелюбно лице, чиито очички сякаш нито за миг не можеха да останат неподвижни и непрекъснато шареха наоколо, за да не би да им се изплъзне нещо — става ясно, че всичко това не можеше да не те накара да се разсмееш.

Подобни екземпляри съвсем не са рядкост в Запада. Който живее дълги години из нецивилизованите райони, няма нито време, нито удобен случай, пък и пари, да възстанови по друг начин изпокъсаното си облекло освен с различни подръчни материали, каквито може да му предложи самотата далеч от цивилизацията; ето защо често ще срещнете прочути хора, чието облекло е в такова състояние, че ако се появят в някой град, децата биха тръгнали след тях с крясъци и смях.

Човекът държеше в ръката си двуцевна пушка, достигнала достопочтена възраст. Можеше само да се гадае дали не притежава и други оръжия, тъй като палтото обгръщаше фигурата му като завързан чувал, в който можеха да се скрият най-разнообразни предмети.

Момчето, което се намираше в обществото на този оригинал, беше може би на шестнадесет години. Беше русокосо и добре сложено, а погледът му имаше сериозен, дори упорит израз, като човек, който вече може сам да се справя с живота. Облеклото му се състоеше от шапка, ловджийска риза, панталони, гамаши и обувки — всичко беше изработено от кожа. Освен пушка то имаше още револвер и нож.

Когато Леля Дрол се качи на палубата, подаде ръка на Черния Том и извика с високия си писклив гласец:

— Welcome (добре дошъл, здравей! Б. пр.), приятелю Том! Ама че изненада! Цяла вечност, откакто не сме се виждали! Откъде идваш и накъде пътуваш? Те си разтърсиха сърдечно ръцете и Том отвърна:

— Идвам от долното течение на Мисисипи. Отивам в Канзас, в чиито гори са моите рафтъри.

— Well, всичко се нарежда. И аз отивам натам, че и по-далеко. Можем известно време да бъдем заедно. Но преди всичко да си платя пътуването, сър. Колко ще ни струва — имам предвид себе си и този младеж, щом трябва?

Този въпрос беше отправен към капитана.

— Зависи докъде ще пътувате и какво място ще си изберете — отвърна той.

— Какво място ли? Леля Дрол пътува винаги на най-хубавото място, сър, тоест каюта. А докъде? Засега да кажем до форт Гибсън. Можем да удължим ласото винаги, когато пожелаем. Приемате ли златни зърна?

— С най-голямо удоволствие.

— А къде са ви златарските везни? Да не сте мошеник? Въпросът му прозвуча тъй комично и малките му очички примигаха така особено, че никой не можеше да му се сърди. Въпреки това капитанът се престори на ядосан и промърмори:

— Ако ме попитате пак такова нещо, ще ви изхвърля веднага през борда!

— Охо! Да не мислите, че някой може току-така да хвърли Леля Дрол във водата? Хайде, опитайте!

— Е-е — махна капитанът с ръка, — човек трябва да е любезен към дамите и понеже вие сте леля, спадате към нежния пол. Няма да обърна чак такова внимание на въпроса ви. Впрочем не е необходимо да плащате толкова бързо.

— Не, не взимам назаем нито за минута, имам си принципи, щом трябва!

— Well! Елате с мен в служебната каюта!

Двамата се отдалечиха, а другите продължиха да разговарят за появяването на този странен човек. Капитанът се върна по-бързо от Дрол. Все още удивен, той каза:

— Мешърс, да бяхте видели златните зърна, златните зърна! Той бръкна с ръка в един от ръкавите си и като я извади от дупката, тя беше пълна със златни зърна, големи като бобчета, като лешници, а и още по-големи. Този човек сигурно е открил някоя бонанса ((исп.) — богато находище на скъпоценен метал. Б. пр.) и я е изпразнил.

След като Дрол плати пътуването си, започна да се озърта наоколо. Най-напред съзря хората на Корнъл. Приближи се бавно до предната палуба и ги огледа. Погледът му се спря за няколко мига върху Корнъл, след което го попита:

— Извинете, сър, не сме ли се виждали с вас някъде?

— Нямам представа — отвърна запитаният.

— О, просто не мога да се отърва от чувството, че вече съм ви срещал някъде. Почакайте, може би беше горе по Мисури?

— Не.

— А не беше ли във форт Съли?

— Дори не съм го виждал.

— Хмм. Мога ли да науча името ви?

— Защо? За какво ви е?

— Просто ми харесвате, сър. А щом ми се хареса някой човек, нямам мира, докато не науча името му.

— Ако става въпрос за това, и вие ми харесвате — отвърна Корнъл остро, — но въпреки всичко не бих желал да постъпвам неучтиво и да питам за името ви.