Карл Май - Съкровището в Сребърното езеро

Когато за известен период търговията и производството се намираха в затруднение, хиляди фабрики спираха да работят и десетки хиляди работници оставаха безработни, много от безработните започваха да се преселват, като по-голямата част от тях тръгваше на запад. Щатите, намиращи се отвъд Мисисипи, се оказваха от време на време буквално наводнени с такива хора. Но скоро сред тях настъпваше процес на детерминиране — работливите и честните между тях започваха да работят каква да е работа, макар и лошо платена и изморителна. Най-често постъпваха на работа във фермите, за да помогнат при прибирането на реколтата, и затова обикновено ги наричаха «жътвари».

Мързеливите обаче образуваха банди, които живееха от грабежи, палежи и убийства; те скоро достигаха до най-долното стъпало на моралното падение, а техните водачи бяха търсени от ръката на закона под дърво и камък.

Трамповете се появяваха обикновено на големи групи, наброяващи понякога по триста и повече човека. Те нападаха не само отделни ферми, но и малки градове, за да ги ограбят. Превземаха дори железопътни гари, справяха се с чиновниците и използваха влаковете, за да се придвижат по-бързо до някоя друга област, където повтаряха престъпленията си. Тези безчинства взеха такива размери, че губернаторите на няколко щата се видяха принудени да свикват доброволци и да водят истински сражения с тези негодници.

Капитанът и кормчията на «Догфиш» смятаха, че Корнъл Бринкли и неговите хора принадлежат тъкмо към тези трампове. Групата им беше около двадесетина души и следователно бе твърде слаба, за да се справи с останалите пътници и екипажа на парахода, но предпазливостта и бдителността не бяха в никакъв случай излишни.

Вниманието на Корнъл естествено беше също привлечено от чудноватата фигура, която се бе приближила до парахода на паянтовия сал и беше убила така безгрижно опасния хищник. Корнъл се беше смял, щом чу Том да произнася странното име «Леля Дрол». Но сега, когато видя непознатият да се качва на палубата, той мрачно сбърчи вежди и прошепна на хората си:

— Този хубостник никак не е толкова смешен, колкото иска да се представи. Предупреждавам ви, че трябва да се пазим от него.

— За какво му е този маскарад? — попита някой.

— Това не е маскарад. Този човек си е всъщност голям оригинал, но същевременно е един от най-опасните полицейски агенти, които познавам.

— Pshaw! Леля Дрол и полицейски агент! Може да е всичко друго, каквото кажеш, но не мога да повярвам, че е детектив!

— И все пак такъв е! Слушал съм много за Леля Дрол; казват, че Лелята е трапер, който не е с всичкия си, но поради веселия си характер се намирал в най-добри отношения с всички индиански племена. Но сега, когато го виждам пред себе си, мога да кажа, че го познавам по-добре. Този дебелак е детектив и половина. Срещал съм го горе в Дакота при форт Съли, край Мисури, където успя да измъкне измежду нас един наш другар, когото после обесиха. Лелята беше сама, а ние бяхме над четиридесет души!

— Не е възможно! Могли сте да му направите поне четиридесет дупки в тялото!

— Не, не можахме. Той действа много по-често с хитрост, отколкото със сила. Вижте само малките му лукави очички — също като на невестулка! И игла в купа сено ще ти открие. Приближава се към жертвата си с най-голяма подкупваща любезност и после капанът щраква, преди изобщо да си помислиш, че можеш да бъдеш пипнат.

— Познава ли те?

— Мисля, че е изключено. Тогава той изобщо не ми обърна внимание, а после измина много време, а и аз се промених доста. Въпреки това смятам, че ще е уместно да се държим спокойно и непринудено, за да не привлечем вниманието му. Струва ми се, че тук ще успеем да изиграем един хубав номер и не ми се ще той да ни се изпречи на пътя.

Дрол съвсем не изглеждаше толкова опасен, колкото го описа Корнъл, напротив, при появяването му присъствуващите трябваше да положат големи усилия, за да не избухнат в смях, който би го обидил. Предметът, покриващ главата му, не беше нито шапка, нито каскет, нито качулка и въпреки това приличаше по нещо на всеки един от тези видове шапки. Състоеше се от пет различни по форма кожени парчета. Средното от тях имаше формата на обърната паница, задното парче засенчваше тила, а предното — челото; то трябваше да играе ролята на козирка; четвъртото и петото парче покриваха ушите като две клапи.

Палтото му беше много дълго и невероятно широко. Състоеше се от безброй много шевове и кожени кръпки, които са били пришивани една върху друга. Нямаше две кръпки с една и съща възраст — личеше си, че са наставяни непрекъснато в течение на много години. Краищата на палтото бяха снабдени отпред с къси ремъчета, които бяха вързани и по този начин заместваха липсващите копчета. Тъй като голямата дължина и ширина на тази неповторима дреха отежняваше ходенето, човекът я беше разрязал отзад до кръста и така бе свързал двете й половини около краката си, че се беше образувало някакво подобие на шалвари, които правеха движенията на Леля Дрол извънредно смешни. Тези съмнителни панталони стигаха до глезените му. Чифт кожени обувки допълваха облеклото му надолу. Ръкавите на палтото бяха също необичайно дълги и широки за него. Той ги беше зашил в краищата, а в горната им част бе пробил две дупки, през които беше извадил ръцете си. По този начин от двата ръкава се бяха получили два висящи кожени джоба, в които той можеше да побере какви ли не неща.