Карл Май - От Мурсук до Кайруан

— Машаллах! Той значи! — възкликнах аз.

— Познаваш ли го? — припряно ме попита Манасе. Преди да успея да му отговоря, в градината дойде един негър и съобщи на господаря си, че трябвало бързо да отиде при пашата, който имал да му казва нещо важно.

— И ти ще дойдеш с мен, ефенди! — подкани ме Манасе. -Трябва да чуеш за какво става въпрос и после да вземеш участие в съвещанието ни.

Десетина минути по-късно стояхме пред най-висшия чиновник на падишаха. Той съобщи на евреина, че похитителят е заловен и по негов знак в помещението въведоха вързания злодей. И този злодей… беше Диксън!

Американецът бе силно възбуден. Щом ме видя, той направи безуспешен опит да се освободи от въжетата си и ми извика на английски:

— Какъв късмет, че си тук! Представи си — едва бях отседнал при моя хазаин, когато онзи тип изпрати един човек да доведе войниците, които ме арестуваха! Обвиняват ме, че тайно съм бил отвлякъл Рахел, дъщерята на Манасе.

— Знам. Значи ти обичаш това девойче?

— Да. Премълчах го пред теб, но сега съм принуден да го призная. Наистина ли е изчезнала?

— Да. И никой не знае къде е.

— По дяволите! Махни тези въжета и незабавно ще претърся цяла Триполитания [27] Обширна област в днешна северозападна Либия. Б. пр. .

Няма да намеря покой, докато не я открия!

Не беше трудно да изпълня настоятелната му молба, понеже можех да докажа, че в деня на похищението той е бил заедно с мен и се е намирал далеч от града. Естествено на пашата не му беше много приятно да чуе каква грешка е направил. Разбира се, Диксън бе доста ядосан на бащата на любимата си, защото именно той беше виновен за тази неприятна случка. Манасе се видя принуден да го помоли за извинение и ето как двамата се помириха, преди още да бяха напуснали резиденцията на пашата.

Ето че в момента знаехме пак толкова малко, колкото и преди. Върнахме се в дома на Манасе, за да обсъдим какво да правим. Все още не бяхме стигнали до никакъв резултат, когато най-сетне Диксън зададе на Манасе въпроса:

— Има ли тук в Мурсук някакъв човек, който да я е харесвал и да я е пожелавал за жена? Може би все още да е скрита нейде в града.

— Не се сещам.

— Не е ли имало и друг жених освен моя приятел? — поисках да се осведомя аз.

— Не, защото онзи тидиту не може да се смята за кандидат за женитба.

— Кой тидиту? Какъв е той?

— Предводител на тибутите, който неведнъж ме е посещавал за различни сделки.

— Какво!? Тахаф ли му е името?

— Да. Познаваш ли го ефенди?

— Да. Бързо ми кажи кога е бил тук за последен път! Много е важно.

— В деня преди да изчезне детето ми. Искаше да разговаряме за теб.

— За мен ли? И ми го казваш едва сега?

— Мислех изобщо да го премълча, защото ми се струва, че е възможно да се засегнеш.

— Да се засегна ли? Че за какво сте разговаряли?

— Той те смяташе за афик [28] Любовник, годеник. Б. нем. изд. на моята дъщеря.

— Мене? И как е стигнал до това странно заключение?

— Чул го е собственика на каравансарая [29] Хан за кервани, странноприемница. Б. нем. изд. . Ефенди, ще ми разрешиш ли да бъда съвсем откровен към теб, щом става дума за толкова важна работа?

— Дори настоявам за това!

— Няколко седмици ти беше мой гост и прислугата ми е раздрънкала колко добър и любезен си бил винаги към Рахел.

— И са ме взели за неин годеник, така ли?

— Да, но без самият аз да го подозирам. Ще ми простиш, нали?

— Изобщо няма какво да ти прощавам. Я ми кажи преди всичко в какви отношения си бил с Тахаф?

— Няколко пъти съм вършил с него разменна търговия и бях останал с впечатление, че си пада малко разбойник. Но тъй като никой от тибутите не смята грабежа нито за позор, нито за престъпление, това не ме засягаше.

— А деловите му посещения винаги ли бяха краткотрайни?

— Не. Понякога оставаше да ми гостува.

— Тогава му е бил известен навикът на Рахел вечер да се разхожда из градината, а?

— Да. Той дори я придружаваше и разговаряше с нея, но винаги в мое присъствие.

— Тя харесваше ли му?

— Толкова много, че я поиска за жена.

— Той, мохамеданинът?

— Тибутите казват, че жената нямала душа. Жената не можела да отиде в рая. Ето защо било безразлично дали вярва в Мохамед, или не.

— Ти, разбира се, му посочи вратата, нали?

-Да.

— Това не предизвика ли у него гняв или чувство за мъст?

— Външно запази спокойствие, но повече не се мерна при мен. Миналата седмица ме посети за пръв път оттогава.

— Не изглеждаше ли някак болнав?