Карл Май - От Мурсук до Кайруан

Разбойниците не предполагаха, че е възможно наблизо да се намират хора и разговаряха толкова високо, че чувахме всяка тяхна дума, но аз нищо не разбирах. Затова очите ми имаха далеч повече работа от ушите.

Тахаф седеше край огъня с примитивна превръзка на дясната си ръка. До него, с вързани ръце и крака и мрачно изражение на лицето, се беше настанил около тридесетгодишен мъж. Силно загорялото му от слънцето красиво лице бе полускрито от голяма руса брада. Не ми бе възможно да различа цвета на очите му, но човек с такава брада можеше да има само сини очи. Кой ли беше той? Сигурно не е бедуин. Не беше изключено да е даже европеец! Веднага взех твърдото решение да не си тръгвам от това място, без да съм го освободил. Но как?

Както вече споменах, разбойниците разговаряха много разпалено по време на скромната си вечеря. Тя се състоеше от кускусу, нещо като брашно, забъркано с пръсти в студена вода, където ядяха също така с ръце. Използваните от тях съдове бяха пак от онези издълбани кратунки, каквито само преди часове бях свалил с изстрелите си от пръта на шатрата. Встрани от огъня, и то извън кръга, образуван от тибутите, се виждаше неголям куп предмети, около които изглежда се въртеше разговорът. Несъмнено това бяха вещите, ограбени от пленника и неговите придружители.

Тахаф ядеше от същото ястие, както и хората му. По погледите, които хвърляше на русия мъж, разбрах, че имаше намерение след вечеря веднага да го разпита. Ето защо побутнах с ръка моя спътник, за да му дам знак, че искам нещо да му кажа, и тихо попитах:

— Разбираш ли за какво говорят?

— Да, за чужденеца. Не знаят кой е той. Не им е казал.

— Какво смятат да правят с него?

— Ще искат откуп. Но не им ли каже след вечеря кой е и дали е богат, незабавно ще го убият.

— Ние ще му помогнем!

— Машаллах — Бог върши чудеса! Как ще му помогнем?

— Нямам време да чакам и да размислям. Виждам само една възможност да го спасим веднага заедно с имуществото му. Ще заловя Тахаф.

— Ефенди, това е безумие! Така няма да освободим пленника, а ще загинем заедно с него.

— Няма. Знам как трябва да постъпя, макар да не е съвсем безопасно. Важното е да направиш каквото ти кажа. Достатъчно ли си як, за да носиш човек?

— Да, ефенди.

— Тогава ето, вземи пушките ми. Дръж ги засега ти! Те само ще ми пречат. А сега слушай внимателно. Ще се втурна сред тибутите, ще грабна Тахаф и ще го измъкна. Ти ще се криеш тук, докато го донеса. Тогава ще ми върнеш пушките, ще го метнеш на рамо и колкото можеш по-бързо ще отидеш при нашите коне…

— Но той ще се съпротивлява! — прекъсна ме уалад слиманът.

— Няма, защото ще бъде в безсъзнание. Щом стигнем при конете, ще го сложиш на земята, ще ги отвържеш и ще чакаш, докато се върна. Тогава се мятам на седлото, ти ми подаваш Тахаф и сам възсядаш коня си. После препускаме!

— Но, ефенди, та това е…

— Тихо! — прекъснах го аз. — Виждам, че Тахаф се кани да започне. Вземи пушките! Нито дума повече! Всичко ще мине лесно и бързо.

Не можех повече да се разправям с уалад слимана, понеже видях и чух, че Тахаф започна да говори на пленника на диалекта на тибу, който изглежда човекът не разбираше, защото изобщо не му отговори. Тогава разбойникът мина на арабски. Чух го да казва:

— Сега ще се реши съдбата ти. Не ми ли отговориш, след няколко минути отиваш в геената. И така, кажи ми кой си!

— Аз съм човек, който не дава сведения на разбойници и убийци. Това беше дързък отговор. Бях готов да изскоча от скривалището си.

— Псе такова! — крясна му Тахаф, скочи на крака и като се изтъпанчи пред него, заплашително сви лявата си ръка в юмрук. -Само един знак да дам и си труп! Казвай веднага откъде идваш!

— Не е нужно да знаеш!

— Богат ли си?

Беше ясно, че отговорът на този въпрос щеше да реши съдбата на пленника — живот или смърт. Ако отново откажеше да даде исканите сведения, Тахаф щеше да даде споменатия от него знак. Не биваше да се бавя повече. Предводителят на тибутите бе застанал на около десетина крачки от скривалището ми, и то с гръб към мен. Всички погледи бяха насочени към него и към пленника. С няколко бързи скока аз се озовах зад гърба му, стиснах го с лявата си ръка за гърлото, а с десния си юмрук го ударих в слепоочието, метнах го на рамо и побягнах обратно.

— Ето ти го! Дай ми пушките и веднага тръгвай! Получих си карабините, а уалад слиманът нарами изпадналия в безсъзнание Тахаф и се втурна към конете. Всичко стана толкова бързо, че до този миг нито един тидиту не се бе помръднал, нито беше издал някакъв звук. Всички седяха като каменни статуи. Скалата ме прикриваше. Иззад нея се прицелих в тях с карабината «Хенри» и извиках: