Карл Май - От Мурсук до Кайруан

-А сега слушай внимателно какво ще ти кажа! — продължих аз. — Твоят предводител настоява да му бъда предаден. Вероятно иска да се запознае с мен, понеже все още не ме познава добре. Но това съвсем лесно може да стане и като остана тук, в шатрата на моя любезен домакин. Сега ще те пусна да си вървиш, за да отнесеш на Тахаф следния отговор: аз съм гост на шейха и оставам тук. Вие не сте помолили за гостоприемство тези хора и трябва да си вървите. Понеже сте си присвоили правото да бивакувате тук, аз ще ви покажа, че го нямате. Заповядвам ви незабавно да напуснете дуара!

— Нека видим как ще ни принудиш! — изфуча той. — Ще те унищожим и ще те изпратим в геената!

— Да, ще ви принудя и ако някой от нас отиде в геената, това ще сте вие!

Отново го вдигнах от земята, посочих навън през входа и му казах:

— Виждаш ли отсреща вашата най-голяма шатра? Сигурно е на Тахаф. На напречния й прът на тънки ремъчета са окачени осем кратунки за вода. С вълшебната си карабина ще улуча тези ремъци и кратунките ще паднат. Гледай внимателно!

— Никой човек не може да го направи.

— Аз мога, дори без да зареждам.

Взех карабината «Хенри» и набързо се прицелих. Чуха се осем изстрела и на пръта не остана да виси нито една кратунка.

— Maschallah! Allah ja ’lam el geb — Божествено чудо! Аллах познава скритото и неизвестното! — възкликна човекът съвсем слисан. — Наистина тази пушка е вълшебна. Само шейтанът е могъл да я направи за теб. Аллах да те изгори!

— Ще изгори не мен, а вас. Виждаш ли как вашите мъже наизлязоха и смаяно зяпат чудото? Върви при тях и кажи на Тахаф че трябва да се махне оттук! Аз ще стоя скрит в тази шатра и ще стрелям по вас. Давам ви четвърт час да приберете шатрите си и да оседлаете камилите, но нито минута повече. Ако и след този срок все още не сте готови за път, първо ще застрелям една камила, а после и един човек, след това пак една камила и пак някой от вас, докато най-сетне или си тръгнете, или бъдете избити до крак заедно с вашите животни.

Той стоеше втренчил поглед в мен. Сигурно му се искаше нещо да възрази или да избълва някоя закана, ала след всичко случило се не посмя.

— И така, върви и му предай какво съм казал! Кълна се в брадата на вашия пророк, че ще удържа на думата си!

— Ние ще се отбраняваме! — прецеди през зъби той.

— И ще загинете! Ти видя колко бързо стрелям. Преди да стигнете дотук, куршумите ми ще ви заличат от лицето на земята. Предупреди съплеменниците си и им кажи, че незабавно ще застрелям всеки от тях, който направи и десет крачки към тази шатра. Ще трябва да се оттеглите в срещуположната посока. Върви!

— Не мога да си тръгна така — възрази той. — Ръцете ми са вързани. Нима моите другари трябва да разберат, че съм бил победен и опозорен?

— Да, трябва, това ще ти е наказанието. Ако се беше държал учтиво, сега можеше да си отидеш като свободен човек. Заслужи си подобно отношение с думите «гяур» и «куче».

След няколко крачки той се извърна, скръцна със зъби и злобно ми каза:

— Дано Аллах те погуби в най-дълбоката част на геената! После, олюлявайки се, продължи пътя си.

— Твърде много рискуваш, ефенди! — предупреди ме шейхът. -Ами ако изведнъж всички се втурнат насам?

— Нима не съм тук с вълшебната пушка в ръка? Колкото и светкавично да действат, куршумите ми ще се окажат още по-бързи. Няма защо да се тревожиш.

— Да, наистина не се боим нито от Тахаф, нито от яростта му — подкрепи ме Али. — Ние сме велики воини и сме неотразими във всички неща. Запознати сме с всички науки на небето и на земята и дори с всичко, което се намира под нея. Никой не може да ни се противопостави!

Този самохвалко! Самият аз съвсем не бях в толкова ведро настроение, както се преструвах, знаех, че с помощта на моята карабина «Хенри» щях да се справя с всичките тибути, ако исках да ги избия, но там е работата, че не исках. Не бива един човешки живот да се унищожава тъй лекомислено. Преструвах се на толкова хладнокръвен, защото разчитах на страха, който изпитваха от пушката ми. И в това се състоеше цялото ми превъзходство.

Наблюдавах как пратеникът на Тахаф се приближи до своите хора, които до един се бяха събрали пред голямата шатра и разглеждаха кратунките. Естествено се учудиха, когато го видяха да идва с вързани ръце. Започна да им разказва. През това време те оживено жестикулираха и крещяха. После грабнаха оръжията си и изглежда се канеха да се втурнат към нас. Тогава аз показах от шатрата дулото на моята карабина. Те го забелязаха и останаха по местата си. Започнаха да се съвещават, но не стигнаха до никакво решение. Или не вземаха заплахата ми на сериозно, понеже все още не познаваха качествата на карабината ми, или пък гордостта не им позволяваше да избягат от един-единствен човек.