Карл Май - Бурът ван хет Рур

Все още не бяхме достигнали самото било, когато откъм долината до нас долетяха гърмежи.

— Квимбо, дръж конете! Пеша ще се спуснем по-бързо! — наредих аз и скочих от седлото.

Ян ме последва и тичешком, колкото ни държаха краката, ние прехвърлихме билото и после се спуснахме от другата страна надолу към фермата.

Отново се разнесоха изстрели и това бе сигурно доказателство, че съседите на Ян са били бдителни и, не са допуснали да бъдат изненадани от зулусите. Силно запъхтяни се добрахме до градината, втурнахме се покрай оградата и свърнахме зад ъгъла й, понеже предположихме, че преди всичко портата е представлявала главната цел на нападението. Но се видяхме излъгани, защото тъкмо когато стигнахме до нея, откъм задната страна на къщата проехтя изстрел.

— Прехвърлили са се през оградата и се намират вече в двора и градината. Нашите стрелят от прозорците на горния етаж. Елате! — извика Ян, втурна се обратно покрай оградата и се прекатери през нея.

Аз също я прехвърлих и веднага щом краката ми докоснаха земята, чух тъп шум от силен удар с приклад.

— Един! — извика Ян.

И аз забелязах тъмна гола човешка фигура, втурнала се към мен, вдигнах карабината и натиснах спусъка.

— Двама!

— Е-хей! Кой стреля долу? — попита отгоре някакъв дълбок глас.

— Аз съм, бас Йеремиас! — отвърна Ян, докато стреляше по някаква невидима за мен цел. Но силен вик доказа, че беше улучил. — Къде са мерзавците?

— На двора са само двама или трима…

— Очистихме ги!

— Другите са в градината!

— Аха, ще им изпратя някого!

Ян се приближи до къщичката на леопарда.

— Тюфел!

Разнесе се своеобразно съскащо фучене.

— Ела, мой Тюфел. Дълго време не си виждал зулус!

С помощта на веригата той издърпа силното животно от къщичката му.

— Приближи се, менер! Той е добре дресиран и не посяга на хората от този дом. Види ли те заедно с мен няма от какво да се боиш. Бас Йеремиас!

— Какво има?

— Намира ли се някой от нашите хора навън? Ще пусна Тюфел.

— Давай, пускай го, неф Ян! Всички сме в къщата.

Ян отведе животното до ъгъла на двора, посочи му към градината и го насъска:

— Тюфел, дръж!

В следващия миг животното изчезна и веднага след това дочухме вик на ужас, последван от кратък гневен рев.

— Вече един! Ела, менер, ще им изпратя още някого!

Той закрачи към ниския хамбар и отвори вратата — Роб!

Мигновено се появи щраусът.

— Дръж! — заповяда му бурът, сочейки към градината. Птицата се подчини и се втурна натам.

— Леопардът няма ли да нападне щрауса? — попитах аз.

— И през ум няма да му мине! Двете животни пият мляко от едно и също ведро. Но последвай ме, менер! Трябва да се опитаме да намерим конете на кафрите, тогава тези негодници са загубени!

Отново прехвърлихме оградата, докато откъм градината се чуваше вик подир вик. Конете на зулусите сигурно се намираха някъде близо до къщата. Ето защо се обадих:

— Менер Ян, да обиколим около къщата на десетина-двайсет метра от оградата, ти в тази, а аз в онази посока!

— Не, трябва да останеш при мен заради леопарда, в случай, че прескочи оградата, което обаче не ми се вярва да стане.

Ето че в този миг край нас притича някакъв тъмен силует, а след него и още един. Бързо изстрелях подир тях втория си куршум. Друга сянка се опита да мине наблизо, но Ян я посрещна с все още пълната си цев, След малко доловихме пръхтене на коне и тропот на копита, който бързо се отдалечи.

— Значи там са ги били оставили — каза Ян. — Двамата ни избягаха, освен ако не си улучил някой от тях.

— Улучих втория, съвсем сигурен съм. И все пак навярно двама са се измъкнали, защото несъмнено един е стоял на пост при конете.

— Но другите са загубени, защото добре познавам моя Тюфел.

Още докато Ян говореше, дебелите дъски на оградата изпращяха. Помислих си, че четвърти зулус се опитва да се прекатери през нея, хванах карабината си за цевта готов за удар с приклада, но се оказа, че е леопардът, който леко скочи долу и като светкавица се нахвърли върху мен и ме събори на земята.

— Тюфел! — извика Ян, за да ме отърве от него, ала животното беше вкусило вече кръв и дивата му природа отново напълно го бе завладяла.

Ноктите на едната му лапа дълбоко се забиха в лявото ми рамо, а зъбите му се опитваха да се докопат до гърлото ми. Аз лежах под него, бях го хванал за врата и здраво притисках главата му към гърдите си, за да обезвредя страшните му зъби. Обвих с крака долната част на тялото му, притискайки я плътно към себе си, така че да избегна опасността да ме разкъса със задните си лапи. И въпреки всичко, без помощта на Ян, щях да съм загубен. Той улови веригата му, с огромна сила отскубна животното от мен и с такава мощ го удари в оградата, че не само дъските, а и костите на леопарда изпращяха.