Карл Май - Гибелни пясъци

Само един човек бе обзет от страх и тревога и това беше шейхът на туарегите, който не можеше да намери сина си. Той разпитваше всеки и не спираше да се вайка, ала без успех. Невъзможно бе пясъкът да е засипал изцяло тахтиреуаната с нейните високи пръти, следователно все една част от нея трябваше да се вижда.

Аз и Камил се събрахме с Абрам Бен Сакир и хората му на едно място. Те се надпреварваха да разказват какви ли не ужасии, но преди всичко трябваше да сме благодарни на пясъчната буря, защото тя бе станала наш спасител. Бяхме твърдо решени в никакъв случай да не допускаме пак да ни пленят, макар че аз бях единственият човек, който си беше възвърнал оръжията.

В същия момент, когато пристигнаха товарните камили, шейхът на туарегите се приближи до нас и смаяно попита:

— Вие сте свободни, а ти си взел пушките си? Веднага ще заповядам пак да ви вържат, псета такива!

Той се обърна, за да извика своите туареги, но аз му попречих, като го сграбчих изотзад, бързо го съборих на земята, затиснах го с коляно, допрях ножа си в гърдите му и със заплашителен глас му заповядах:

— Мълчи, подлеце! Ха си издал някакъв звук, ха съм забил острието в сърцето ти! Сега добре ще опознаеш хората, които наричаш псета!

Той беше толкова изненадан, че нито се помръдна, нито пък отвори уста да каже нещо.

Ако не искате пак да попаднете в ръцете на туарегите, веднага направете каквото ви кажа! — наредих на застаналите около нас хора на търговеца. — Държа го здраво. Вържете му ръцете и краката!

След като изпълниха заповедта ми, попитах шейха:

— Твоят разузнавач, който искаше да ни стане кабир, не ти ли каза, че притежавам омагьосани пушки?

— Каза ми — гневно процеди той. Но явно се и страхуваше.

— Тогава знай, че сте загубени, ако дръзнеш да се противиш. Не искам нито живота ви, нито каквото и да било друго от вас, настоявам само да спазвате обещанието, което ми дадохте снощи. Ако си съгласен, ще те освободя и на никой от хората ти няма да паДне и косъм от главата. Откажеш ли, ще забия ножа в сърцето ти, а после ще застрелям всеки туарег, който се приближи до нас на по-малко от петстотин крачки. Бързо решавай! Ще броя до десет. След това срокът изтича и ще ти забия острието.

Разголих гърдите му, допрях върха на ножа върху кожата му така, че добре да го почувства, стиснах го леко с лявата си ръка за гърлото и започнах да броя:

— Уахид… иснен… селас… арба… камс…

— Спри, спри! — извика той. — Ти не си мюсюлманин, но не си и християнин, ами си истински дявол! Затова трябва да ти се подчинявам.

— Значи сме свободни и ще получим обратно всичката си собственост, така ли?

— Да.

— Не си мисли, че пак ще ни дадеш някакво обещание, което после няма да спазиш! Сега ще заповядаш на хората си да се отдалечат поне на хиляда крачки от нас. Ще разрешим на десет от тях да дойдат тук един по един, за да доведат камилите ни и да донесат цялата ни останала собственост. Ще те освободя едва след като това стане и после ще продължите пътя си, докато ние ще поемем обратно. Съгласен ли си, или не? Не забравяй, че броих само до пет! Сега продължавам!

Започнах да натискам острието на ножа все по-силно върху гърдите му, докато той най-сетне умолително каза:

— Махни ножа! Ще направя каквото искаш от мен.

— Острието ще остане върху гърдите ти, докато видя, че условията ми са изпълнени.

Повечето туареги се бяха събрали около товарните камили. В този момент един от тях тичешком се насочи към нас, като още отдалече завика:

— Къде е шейхът? Нещо…

Той млъкна и изплашено спря, защото по мой знак нашият кръг се разтвори и туарегът видя вързания шейх да лежи на пясъка, както и мен, притиснал го с коляно и с нож в ръка.

— Аллах керим! — едва продума той. — Не сте вече вързани, а там лежи…

— Както виждаш тук лежи вашият шейх! — прекъснах го аз. — Ако искаш да спасиш и неговия, и вашия живот, ела тук и чуй какво ще ти кажа!

Той се приближи съвсем до нас и много заслужаваше да се види как, разтреперан от ярост, единият даваше заповедите си, а другият, също така обзет от гняв, мълчаливо ги изслуша и после се отдалечи, за да ги изпълни. Видяхме как туарегите се събраха и започнаха да се съвещават, като неспирно крещяха. После един подир друг при нас дойдоха десет от тях, за да ни върнат собствеността, разбира се, включително и камилите, а другите се оттеглиха на далеч по-голямо разстояние, отколкото бях поискал. След като получихме всичко, шейхът каза:

— Няма какво повече да искате от нас и сега ще разбера дали ще удържиш на думата си, или не. Пусни ме да си вървя!