Карл Май - Разбойнически керван

Слънцето потъна зад хоризонта и нажежената земя започна да излъчва двойно по-голяма горещина. Бяхме завързали камилите за забити в пясъка колчета и бяхме приключили с повече от скромната си вечеря. Но сънят бягаше от очите ни. Звездите изгряха на небето и полунощ наближи. С убийството на туарега Емери ми беше объркал сметките. Ако съгледвачът беше видял кервана ни, то той щеше да уведоми Хеджан Бей и навярно главатарят на разбойниците отдавна вече щеше да се намира нейде наблизо. Но ето че сега гласът на хиената не се чуваше и не се чуваше. Дали пък да не рискувах сам да потърся бандита, оставяйки кервана без предводител?

Дадох нужните указания на Йозеф и на тебуса, на когото можех да имам пълно доверие, и изчезнах в притихналата нощ.

Звездите пръскаха достатъчно светлина, за да различавам ясно близката околност на кристалния пустинен въздух. Въпреки измамната прилика между отделните дюни скоро стигнах близо до мястото, където Емери беше убил туарега. Оттук нататък трябваше да бъда двойно по-предпазлив. По маниера на индианците легнах на земята и започнах безшумно да пълзя напред.

Точно там, където бе стоял постът, видях неподвижно изправени двама мъже, които внимателно се ослушваха и оглеждаха. Промъкнах се съвсем близо до тях, а после изведнъж се изправих. Те се изплашиха и грабвайки оръжията си в ръка, отскочиха назад.

— Рррее — стой! Кой си ти? — попита единият от тях, като се прицели с пушката си в мен.

— Къде е Хеджан Бей? — отговорих на въпроса с въпрос.

— А ти познаваш ли го? От неговите хора ли си?

Извадих кораловия алама.

— Ето виж неговия знак! Къде е той?

И двамата мъже посегнаха към аламата, за да го разгледат по-добре.

— Ти притежаваш марджан (Корал. Б. нем. изд.) и си от нашите хора — отсече човекът, който ме беше заговорил. — А знаеш ли нещо за онзи кафила, дето очакваме тук?

— Знам, защото дойдох с него.

— Къде е кабирът, защо не идва? Защо не спря на мястото, определено от Хеджан Бей?

— Много говориш, а въпросите ти нямат край. Заведи ме при Бея и той ще чуе моя отговор.

— Кракът ти не бива да се приближава до джума, преди да ти е разрешил Бея. Ще го повикам и ще му кажа името ти.

— Аллах и на мен ми е дал уста и Бея ще чуе името ми от моите собствени устни.

— Твоята уста е като Бир била ма, Кладенеца без вода, а езикът ти не обича капките на речта, ала те ще потекат, защото отивам да доведа Бея.

Той се отдалечи и аз останах с другия, който така не се и опита да завърже някакъв разговор. Наоколо цареше дълбока тишина и съвсем лекият полъх на нощния ветрец донасяше до слуха ми странните, едва доловими звуци на подвижните пясъци. Но ето че неочаквано до ухото ми долетя съвсем друг шум, шум, който ме изненада и ме накара да застана нащрек.

Разнесе се изстрел и макар да беше нейде твърде далече, звукът бе все пак толкова ясен, че не бе възможно да съм се заблудил. Проехтя от срещуположната страна на мястото, където се намираше нашият кафила. Постът до мен също изпъна снага и наостри слух.

— Ти чу ли гласа на смъртта в пустинята? — попитах го аз.

— Нощта е мълчалива към окото, но затова пък говори на ухото. Чух онзи глас.

— Чий беше той?

— Ти си приятел на Бея, а не познаваш този глас?- Кажи на душата си да започне да се моли със сурата Ясин. Тя избавя правоверните от смъртта.

— Че кой го заплашва със смърт?

— Не си ли чувал за Пехливан Бей, Удушвача на джума? Преди малко проговори неговата пушка.

— Как да чуя, като идвам от толкова далече!

— Тогава моли Аллаха да те пази от него, защото иначе душата ти ще стане плячка на смъртта, а тялото ти — храна за животните. Ал тиб, пустинният вълк, ще изпие кръвта ти, ал бюдж, брадатият лешояд, ще изкълве очите ти, ал табея, хиената, ще опита вкуса на месото ти и абу суф, лисицата, ще изяде сърцето ти. Пехливан Бей е Баща на гибелта и смъртта го следва по петите.

— Не се страхувам от него. Щом смъртта го следва по петите, тогава скоро ще го догони и връхлети.

— Пехливан Бей не може да умре. Тялото му не е от човешка плът и не може да го убие нито копие, нито куршум. Той стои край теб, а ти не го виждаш, язди редом с теб, а ти не го чуваш, идва при теб, когато не го очакваш, и изчезва, преди да ти мине мисълта да го задържиш. Той не е човек, а е най-върховният измежду джиновете, комуто никой простосмъртен не може да се противопостави. Пушката му е изработена от шейтана, който живее в геената. Тя изпраща куршумите си из цялата Сахара и ще те улучи, дори и да се скриеш вдън земя. Не си ли виждал вече в пустинята мъртъвци с дупка от куршум точно в челото на два пръста над носа?