Карл Май: Разбойнически керван

— Ще дойдеш с мен. Ще издействам съгласието му!

— Машаллах, мътните го взели, та туй е също като коледен подарък! Ще ни придружава ли и Хасан Велики, дето има толкоз дълго име?

— Да, той ще ни бъде водач.

— Иха-а! Той ми харесва! Откакто е тук, ние двамата само се веселим и си мерим силите. Можете да разчитате на мен, господине! Идвам с вас! Иха-а, машаллах!

След като млясна с език и щракна с всичките си десет пръста, той бързо изхвръкна през вратата.

Степта!

На юг от Атласките планини, от Гариян и от планинските възвишения на Дерна се е ширнала тя, за която Фрайлиграт (Немски поет (1810–1876). Б. пр.) толкова сполучливо казва:

Между моретата — самата тя море

от пясък, с ужас помниш я така.

Човек тук няма поглед где да спре —

по-празна е от просешка ръка.

С изровени дерета на реки,

с дълбоки коловози от коли,

оставени от не един керван,

и с дирите на биволите сам

дълбал е Господ линиите там

на тази великанска длан.

(Стиховете са преведени от Славчо Донков и Веселин Радков.)

Простряла се от средиземноморските земи та чак до Сахара, а това ще рече между символа на плодородието, на цивилизацията, и самото олицетворение на неплодородието и варварщината, тя образува широка редица от плата и голи планински вериги, чиито лишени от всякаква растителност върхове се издигат над тъжната пуста равнина като жалобни въздишки на отчаяна молитва. Не се вижда ни дърво, ни къща. Най-много някой самотен полусрутен кервансарай да предложи на окото малко отмора и развлечение, и само през лятото, когато съвсем оскъдна растителност успее да пробие изсъхналата земя, някои от местните племена тръгват на път със своите стада и шатри нагоре към планинските склонове, за да потърсят за кльощавите си животни паша, която едва ли може да ги засити. Но през зимата степта напълно опустява под покривката на снега, който въпреки близостта на жарката Сахара засипва с бялата си пелена безжизнената пустош.

Наоколо не се вижда нищо друго освен пясък, камъни и голи скали. Дребен чакъл и по-едри остроръбести камъни покриват земята или, подхранвани от летящия из въздуха пясък, странстващи гудс (Дюни. Б. нем. изд.) пълзят метър по метър по безутешната равна пустиня. Ако някой път нейде се мерне застояла вода, то това ще е някой мъртъв шот (Езера със застояла вода най-често с високо съдържание на сол. Б. пр.), чиито води лежат в своя басейн като неподвижна безжизнена маса, лишена напълно от свежия син цвят, отстъпил място на мръсно сиво без следа от живот. По това време на летните жеги тези шотове пресъхват и на тяхно място остават само покритите със сол легла, където белите кристалчета така отразяват слънчевите лъчи, че причиняват непоносима болка на очите.

А някога и тук е имало гори. Но те са изчезнали и ето че сега напълно липсват тези благодатни посредници на тъй необходимите дъждове. През лятото коритата на потоците и реките, наричани уади, криволичейки, се спускат от височините като дълбоки прорези и диви каменисти клисури. През зимата дори и снегът не успява напълно да скрие ужасната им объркана плетеница. Но стопи ли се под въздействието на внезапно настъпващото горещо годишно време, то разбеснелите се водни маси най-неочаквано и с надалеч доловим тътен се спускат надолу, помитайки и унищожавайки всичко живо, което не намери време незабавно да избяга. В такива случаи бедуинът започва да премята деветдесетте й девет зърна на своята молитвена броеница, за да благодари на Аллах, че го е избавил от водата, а към застрашените хора предупредително извиква: «Мъже, бягайте, уади идва!»

Благодарение на тези редки временни наводнения, както и на застоялата вода на шотовете, по бреговете на тези езера и уади могат да виреят трънливи храсти и бодливи мимози, които камилите с твърдите си устни успяват да опасат и огризат, а под клоните им намират убежище лъвове и пантери, където си почиват от своите нощни грабителски походи.

Както бяхме решили, още на следващото утро заедно с кабаша Хасан и Йозеф Корндьорфер напуснах град Алжир. И действително използвахме степната поща чак до Батна. Но там пред по-нататъшното ни пътуване се изпречи едно съвсем неочаквано препятствие.

Все още не бях забравил главоломното и опасно спускане от Алпите към Италия с един италиански «ветурино» (Кочияш. Б. пр.), все още в ушите ми звучаха ужасяващите викове «алегро, алегрисимо!», които той надаваше винаги когато го помолех да пътуваме по-бавно и по-внимателно. Теглена от препускащите в бесен галоп коне, старата раздрънкана бричка се спускаше надолу само на педя покрай ужасяващи пропасти, завивайки рязко около остроръбести скали, и то така, сякаш бях предприел това пътуване с единствената цел да свърша дните си с изпотрошени кости на дъното на някоя дълбока планинска клисура. А когато най-сетне стигнах здрав и читав в равнината, имах чувството, че съм се отървал от такава опасност, срещу която нямах ни оръжие, нито каквото и да било друго средство за защита и спасение.