Карл Май - Канада Бил

— По дяволите, мастър Карлос, да не би да мислите, че не мога да развържа кесията си? — попита докторът. — Медицината е много по-доходна от най-богатата мина горе в планините и щом събера достатъчно пари, тръгваме оттук за Ню Йорк или Филаделфия, а оттам и още по-надалече, накъдето искате. Имате ли нещо против?

— Хмм, какво ли мога да имам против, само да знаех, че ще удържите на думата си!

— Проклятие! Да не ме смятате за лъжец?

— Не. Не сте ми дали още повод за това. Но в последно време добрата стара Калифорния е твърде подходящо място, където човек може да стане недоверчив или поне предпазлив.

— Тогава ще ви дам гаранция! Не бих могъл да продължавам работата си повече без жена, а вашата дъщеря има дяволски пленително лице и ми се струва, че я обичам извънредно много. Дайте ми я за жена и ви уверявам, че ще я направя мой книговодител и ще й възложа дори да се занимава с касата. Това не ви ли стига?

— Хмм, да. Но говорихте ли вече с момичето?

— Не съм, но ми се струва излишно. Доктор Уайт е такъв мъж, който винаги ще получи момичето, което пожелае, а и тя в никой случай няма да се възпротиви срещу вашата воля.

— Това може и да е така, но ми се струва, че при един толкова важен въпрос тя също трябва да има право на собствена воля и желание, независимо че аз съм «за». Но ако тя е против, нищо няма да стане. И така, поговорете първо с нея, докторе, и тогава елате пак!

— Добре, отивам веднага, нямам много време за губене за такива неща, горе ме чакат двадесет и един пациенти, които ми създават сума работа. Къде е тя?

— Не знам, може би навън пред портата.

— Добре! Ще трябва да я намеря. Ще я потърся.

Той се обърна към вратата, но спря изненадан, защото пред него стояха Анита и Едуард, които бяха излезли в този момент от кухнята.

— Тази, която търсите, е тук, мастър доктор — обади се младият човек, — а работата, по която искате да говорите с нея, няма да ви отнеме много време.

— Защо, какво искате да кажете, сеньор Едуард? — попита Уайт, който добре познаваше съперника си, защото го беше срещал едва ли не ежедневно при родителите на Анита.

— Искам да кажа, че сте закъснели, тъй като току-що се разбрахме с Анита. Тя няма желание да стане госпожа Уайт, а по-скоро иска да опита с мене.

— Вярно ли е това, Анита? — Вернер стана от стола си от изненада, като хвърли угасналата си цигара настрани.

— Да, татко. Или не ти е приятно?

— Приятно ли? О, би ми било приятно, защото аз самият обичам този младеж, но какво ще правите с тази гола любов в една страна, където всеки път и пътека са покрити с лъскави долари? Сеньор Едуардо е още млад, би могъл да постигне нещо в живота, ако не се обвърже преждевременно с някое момиче. А докторът вече отдавна знае какво има и какво може, там е разликата, Анита, той ще дойде с нас в Германия и…

— И Едуард ще дойде — прекъсна го момичето, — той иска…

— Ще може ли? За това е необходимо нещо повече от добра воля.

— Сеньор Карлос — обади се Едуард, — сега не е моментът да говорим както трябва. Но кажете ми поне искрено: ще ми дадете ли Анита за жена, ако не съм толкова беден, колкото сега?

— Да.

— А колко би трябвало да имам?

— Хмм, не е лесно да се каже. Колкото повече, толкова по-добре. Но поне би трябвало да е достатъчно, за да стигнем до нашата родина и да можем там да купим някой малък чифлик.

— А ще ми дадете ли време да спечеля толкова?

— Време ли? Колко ще ви е необходимо?

— Шест месеца!

— Хмм, това не е прекалено дълго. Какво ще кажете, докторе?

— По дяволите, това съвсем прилича на обикновен делови гешефт, разрешете да участвам в него!

— Дори трябва да участвате!

— Тогава ще ви направя едно предложение, мастър Карлос!

— Какво предложение?

— Мистър Едуардо, искате да отидете горе в мините, нали? — попита той подигравателно, като се обърна към младия човек.

— Да, така е.

— Е, сър, даваме ви шест месеца срок. Ако дотогава се върнете с три хиляди долара, мис Анита ще бъде ваша и аз няма да кажа нито дума. Но ако не се върнете в този срок или се върнете с по-малко пари, тогава мис Анита е моя. Съгласен ли сте, мастър Карлос?

— Напълно, но при условие, че наистина притежавате онова, за което ми говорихте!

— Бъдете спокоен. Значи се разбрахме. Гуд бай, трябва да вървя при моите болни от треска.

Изминаха няколко месеца и пак един млад човек изкачваше склона към мисионерската обител; той също така се обърна при мескитовите храсти, за да погледа пейзажа наоколо, но това не беше Едуард, въпреки че уговорените шест месеца щяха да изтекат след няколко дена. Този човек беше непознат.