Карл Май - Канада Бил

Едно обаче всеки болен губеше с положителност — събраното злато.

По онова време лекарствата бяха направо «златни» и един работлив лекар можеше да намери своята златна мина в болестите на пациентите си. Колко много шарлатани използваха това обстоятелство — в техните ръце някои болни умираха само затова, защото имаха злато, което щяха да отнесат със себе си, ако оздравееха!… По склона към мисионерската обител крачеше един здраво сложен младеж, чиято светла коса, правилни черти и румени страни издаваха немския му произход, въпреки че беше облечен в удобното мексиканско облекло. Щом достигна мескитовите храсти, които обграждаха Санта Лусия, той спря и се обърна на запад.

Свечеряваше се и слънцето бе започнало да потапя вече ослепителната си жар в сияещата водна шир. В краката му бе разпрострян градът, облян в искряща светлина, и прозорците на старата сграда хвърляха блестящи отражения надалеч.

Той седна в меката трева и така се вдълбочи в тази гледка, че не можа да долови леките стъпки, които се приближаваха към него. Една малка ръка хвана рамото му и една главичка се наведе над него. Той чу думите:

— Добре дошъл, сеньор! Защо не идва толкова време при нас?

— Бях в Сан Франциско, синьорита, където вършех най-различни работи — отвърна той.

— И където напълно забрави сеньор Карлос заедно с неговата бедна малка Анита!

— Забравил ли съм ги? Пор диос [23] Пор диос! — (англ) За бога! Б. пр. , не, хиляди пъти не! Анита, как бих могъл някога да ви забравя?

Тя седна без всякаква предвзетост до него.

— Наистина ли мислите за мене, сеньор Едуардо?

— Анита, моля те, изговаряй името ми както си е на немски, слушам го с такова удоволствие от устата ти. И не питай дали съм мислил за вас! Кой се погрижи за мене, когато дойдох тук без петак в джоба си, обран от престъпници, кой друг, ако не баща ти? И кой се грижеше за мене като за син или брат, когато лишенията и преживените неволи ме хвърлиха болен на легло? Ти и майка ти! И кого друг имам в тази чужда земя, при когото бих могъл да отида и с когото бих могъл да се посъветвам, освен вас? Анита, никога няма да ви забравя!

— Наистина ли, Едуард?

— Да — отвърна той простичко, като хвана ръката й и я погледна открито в очите.

— Дори и тогава, когато се завърнеш в родината?

— Дори и тогава! Казах ти, Анита, че няма да се върна без тебе в родината, забрави ли го вече?

— Не — отговори тя.

— Или лъчите на съчувствието ти озаряват сега някой друг?

— Някой друг ли? Че кой може да бъде той?

— Лекарят на горния етаж, доктор Уайт.

— Той ли? — попита тя провлачено. — Та кой ли би искал да бъде слънце за този кльощав мастър Хинино! Поне що се отнася до мене, бих го оставила на тъмно колкото си иска!

— Анита, истина ли е това? — извика младият човек.

— Защо не ми вярваш?

— Защото знам, че те преследва на всяка крачка и защото родителите ти се радват, когато ви дойде на гости.

— Вярно е, че върви подир мен, но бъди сигурен, че го отбягвам винаги, когато е възможно. Вярно е, че и татко е в добри отношения с него; той толкова му е говорил за огромното си състояние и за това, че иска да се върне с нас в родината, в Германия, щом напечели достатъчно пари!

— В Германия? Нима баща ти иска да се връща в родината?

— Да. След като Санта Лусия се превърна в общежитие за кого ли не, тук вече не му харесва. Но ние сме бедни, а татко е твърде стар, за да може да спечели толкова, че да успеем да се махнем оттук, и ето че…

— И ето че…

— И ето че той се замисля, че един заможен зет би могъл да осъществи желанието му.

Едуард мълча известно време. После попита:

— А баща ти би ли те дал на доктора?

— Да. Но аз и майка ми не можем да го понасяме.

— А мене понасяте ли ме?

Тя кимна. Сега той хвана и другата й ръка и каза:

— Винаги ми се е струвало, че сме родени един за друг. И ти си толкова нежна и добра, и аз бих желал да бъда винаги при тебе. Мога ли да кажа тези думи на майка ти, която не може да понася онзи лекар горе?

— Да.

— Сега веднага?

— Сега веднага!

— Тогава ела!

Той стана и тя го последва. Минаха заедно през портата и прекосиха двора в посока към вратата, зад която беше жилището на Вернерови. Още от коридора дочуха твърд и остър глас, който говореше настоятелно.

— Докторът е вътре — обади се Анита.

— Ела, ще влезем в кухнята и ще чакаме, докато си отиде! Влязоха в кухнята, откъдето можеха да чуват всяка дума от разговора между Уайт и нейните родители.