Карл Май - Олд Шетърхенд a.D.

— Но, скъпа моя, сега наистина нямам време. Я ги заведи в приемната!

— Не става. В салона вече седи една посетителка — графиня Х. с двамата си синове, които искат да видят пушките ти.

— Тогава нека се настанят временно в библиотеката.

— И тя е вече заета. От нашия винар и госта от Бреслау.

— Ама те нали са във винарната на Шайдинг!

— Отдавна вече не! От един час седят в библиотеката ти и обръщат вино шише подир шише. И това май така им харесва, че хич не мислят за тръгване.

Небеса! Всички налични помещения в къщата ми са узурпирани! Получавам непреодолим пристъп на бяс.

— Но защо не отпрати поне хлапаците?

— Исках, ама те не искаха. Казаха, че ни най-малко нямало да ти пречат на работата.

Победен съм.

— Тогава нека, в името Божие, дойдат!

И те идват! Начело е гимназистът от тази сутрин, чието възторжено описание на визитата му при мен е разпалило другите. Намеквам им по най-деликатен начин, че неотложно трябва да работя. Ученикът от заранта, гордеещ се немалко с нашето «старо приятелство», отговаря:

— Go, няма значение! Ние ни най-малко няма да ви смущаваме!

— Това ме успокоява!

— Да, само ще погледаме вас и предметите в тази стая, нищо друго. Вие си пишете и си работете, все едно сте сам!

Вслушвам се в добрия съвет и се старая в следващия половин час «да работя, все едно съм сам». Когато това не ми се удава при данданията, която вдигат десетимата млади хора, отивам да си взема памук и си натъпквам по половин фунт в ухо. Но младежите притежават такава способност на говорните органи, че след още половин час стигам до убеждението — тази мярка е недостатъчна. И на непобедимия Олд Шетърхенд не остава никакъв друг изход освен бягството. Той отваря балконската врата, измъква си писалището заедно с един стол и затваря после звуконепроницаемо вратата след себе си! Тъй! Сега най-сетне мога необезпокояван да творя. Вярно, шумът от улицата се изкачва до мен, но той е като тих шумолене на вятър в сравнение с буботещия ураган, дето беснее там вътре. Оттук нататък напредвам с великански крачки. Сега пиша томчето си «Коледа» и тъкмо подхващам описанието на сцената как сме нападнати и повалени от кървавите индианци. Докато пиша, тогавашните събития се явяват в толкова живи и осезаеми образи пред моите духовни очи, че забравям всичко около себе си. Въобразявам си, че се намирам в Скалистите планини и се промъквам с Винету към вражите кървави индианци. Лежим зад храстите и опитваме от думите им да разберем към кое племе принадлежат. Винету тъкмо ме докосва по ръката и…

— Ививививививививи! — прозвучава ужасяващият боен крясък на кървавите индианци в ушите ми в най-висок фалцет. Небеса! Нападнати сме! Скачам и посягам машинално към пояса да измъкна револвера. Но какво е това? Къде ми е всъщност поясът и къде съм си оставил оръжията? Със своето удивително присъствие на духа скоро идвам до съзнанието, че не се намирам в Дивия Запад, а в Радебойл, на балкона на моята къща. Но нали чух с ушите си бойния вик на индианците! Бих могъл със сто свети клетви да се закълна в това! Беше пронизителен и късащ нервите! С една дума, истински индиански! И не мога да повярвам, че е било само измама на сетивата, последица от вдълбочеността в работата. Разтварям рязко вратата към работната стая и веднага правя едно наблюдение, което събужда подозрението ми. Моите пушки липсват, също Сребърната карабина на Винету, «Лиди» на Сан Хоукинз, пушкалото на Саниър и всички револвери и томахавки, които иначе висят на стената зад писалището ми, сега блестят със своето отсъствие. Това обстоятелство, както и констатацията, че гимназистите са също изчезнали, събужда гнева ми. Невидимостта на гимназистите и липсата на оръжията вероятно се намират в причинна взаимовръзка. Погледът ми пада върху стената до водещата към коридора врата. Правилно! Моето ловно облекло от еленова кожа, един пълен индиански костюм и една украса за вожд, изработена от перата на боен орел, са останали невидими. Този поглед кара кръвта ми да заври! Нечестивите крадци напълно са ограбили Олд Шетърхенд! Трябва да си намеря отново оръжията. Ще заложа всичко, дори живота си, но ще ги получа. Уестманът в мен се пробужда.

Първата ми работа е да потърся следите на крадците. Коридорът и стълбището са пусти. Хвърлям един поглед в приемната — също празна. Но още далеч не губя надежда. Една неопределена, безредна врява, идваща откъм градината, насочва стъпките ми нататък. Градинската врата стои отворена и когато излизам, пред очите ми се разкрива картина, която с един замах ме пренася в Дивия Запад. Чувствам как косите ми полека се изправят, защото е наистина ужасяващо онова, което обхващам с един-единствен поглед.