Карл Май - Олд Шетърхенд a.D.

— Какъв беше мъжът ви, преди да стане граничен служител?

— Подофицер. Във франция получи саблен удар по главата. Тя така му натежаваше в последно време, че трябваше да бъде освободен от служба.

Изважда от джоба един хартиен пакет и ми го подава. Съдържал рисунките. Отварям го и плъзгам в ръка листовете един след друг. Те приличат на опити с молив на някой четвъртокласник. Заглавията се отнасят до имена и събития, случили се в моите пътеписи. Ако не бяха те, човек изобщо нямаше да знае какво представляват тези «произведения на изкуството». Клетата жена. Изпитвам сърдечно съчувствие към нея. Сабленият удар е поразил не само главата, но и духа на нейния мъж, макар това увреждане да е излязло наяве едва по-късно. И тя, некомпетентната, е повярвала в неговите способности! Докато обмислям как да й съобщя истината, без да я засегна и й причиня прекалено голямо разочарование, тя отправя очи към мен с безпокоен, почти трескав поглед и изважда, за да ускори навярно благоприятната ми присъда, едно писмо, което пасторът й е написал до мен. Така е, както си помислих. От страданията тя е станала слабоумна и считала за враг всеки, твърдящ, че рисунките не чинят нищо. С нищо не могла да бъде разубедена от идеята й да дойде при мен и да ми предложи картините на висока цена. Налага се да бъда много внимателен и я каня да ми погостува няколко дни, докато обмисля нещата. Тя приема доволна, а аз се отправям към кухнята, за да дам на жена си необходимите указания.

Масата е сложена и ние сядаме заедно с новата обитателка на нашата къща. Едва вкусил супата, трябва да оставя лъжицата, защото пристига местният познат със своите бреслауски гости. Добрите хорица се появяваха два часа по-рано, понеже случайно минавали оттук. Бреслауският господин е дебел, добродушен мъж с лице като пълнолуние. Не мога да му се сърдя, наистина, че е избрал за посещението си тъкмо времето за ядене, и си позволявам само да направя един много скромен намек, че жена ми седи на масата и ме чака. Той ми обяснява добродушно усмихнат:

— Човек трябва да го удря повече на пиене отколкото на ядене. Аз ги разбирам из основи тези неща, понеже съм пивовар. Сега ние ще се поогледаме у вас, а после вие ще дойдете с нас да изпием по чаша пилзенско. Който се е нажадувал като вас из Сахара и по другите там места, трябва да пие, да пие, да пие!

— При предпоставката, че има време и желание за тази работа. Аз обаче нямам нито едното, нито другото. А точно днес времето ми е отмерено така скъпернически, че…

Онзи не ме оставя да се доизкажа, а бързо ме прекъсва на думата:

— Как го рекохте? Нямате време? Казвам ви, един писател, на когото биват принасяни толкова любов и признание, трябва винаги да има време за своите читатели. Аз и моята жена тръгнахме от Бреслау за Дрезден специално за да ви видим, а вие дрънкате разни ти ми «нямам време и желание»! Засрамете се!

Като разсъдя правилно, не мога да не му дам право. Та засрамвам се значи, а той с ведра душевност се разпростира върху безценните радости, които ми доставят с привързаността си писмено и лично толкова много хора, и необозримо ми доказва, че съм длъжен да се примиря с неизбежните покрай това малки страдания. От глад и за да заприщя този словесен порой, извиквам, сключил смирено ръце:

— Прав сте, много сте прав! Ай ку гули дихаце, истиряхи си лахциме бехаце!

— Какво означава това и на какъв език е?

— Курманджи кюрдски е и означава: «Който си пожелава роза, трябва да я приеме с бодлите!»

— Правилно, много правилно! Ако приемете моята жена за роза, а мен за бодли, имате и двете неща и всичките ви желания са изпълнени! Чуйте! Не се ли позвъни долу?

— Да, — отговарям и някакво лошо предчувствие се прокрадва към мен като враждебен индианец.

— Да се надяваме, ново посещение! Много бих се радвал!

Иде ми да халосам чаровно ухиления пивовар с бойния си удар, ама не се намираме в Дивия Запад, а в кабинета ми. Пък и той с такова искрено удоволствие потрива ръце, дето ще се запознае у дома ми с един от моите читатели, че не мога да му се разсърдя. Предчувствието не ме е излъгало. Камериерката идва да пита дали моят винопродавец може да влезе. Той е ревностен читател на произведенията ми и като такъв се чувства задължен зимникът ми да съдържа само «не кръщавано винце». Весел бонвиван и той като всеки свой колега прави много добра далавера и твърде рядко на някой смъртен провървява да седи половин час заедно с него, без да направи поръчка. Поздравявам го радушно, защото ме осенява една пъклена мисъл. Този жрец на Бакхус [8] Бакхус — бог на виното у древните гърци — Б.пр. от Франкфурт на Майн трябва да ме отърве от лепката — последовател на Гамбринус [9] Гамбринус — легендарен фламандски крал около 800 г., считан за изобретател на бирата и закрилник на пивоварите — Б.пр. от Бреслау, но без някой от двамата нещо да се усети! Представям дамата и господата едни на други и подхвърлям няколко милиона дрожди в зачеващия разговор. Това е мостът, по който бързо ще се сближат и си допаднат. Сетне отвеждам търговеца на вина в намиращата се в съседство библиотека да му платя сметката и подмятам коварната забележка: