Уилбър Смит - Когато лъвът се храни

— Извинете, сър. Не можах да се сдържа. Понастинал съм.

Господин Кларк бе разбрал, че Шон е уязвим чрез Гарик. Ярост обземаше момчето, щом някой се подиграваше с брат му.

Седмицата беше лоша за господин Кларк. Мъчеше го черният дроб, болките бяха подсилени от упоритите пристъпи на малария. От три дни страдаше от главоболие, имаше неприятности, свързани с условията на договора му, който градската община следваше да поднови. Шон от онзи ден бе в добра форма за подсмърчане и на господин Кларк вече му бе дошло почти до гуша от всичко това.

Влезе в класната стая и зае мястото си на катедрата, бавно огледа учениците си, докато очите му се спряха на Шон. „Само да се опита — помисли си господин Кларк. — Само да се опита днес и ще го убия.“

Разпределянето на местата беше променяно през последните две години. Близнаците бяха разделени и сега Гарик седеше в предната част на стаята, където господин Кларк лесно можеше да го достигне. Шон беше в дъното.

— Христоматия по английски език — каза господин Кларк. — Пети клас на страница пет. Шести клас на…

Гарик шумно подсмръкна, пак го беше налегнала сенната хрема.

Учителят хлопна учебника.

— Върви по дяволите! — каза той тихо, после с по-висок глас. — Върви по дяволите!

Сега вече трепереше от ярост, ноздрите му побеляха и се разшириха. Слезе от катедрата и отиде при чина на Гарик.

— Върви по дяволите! Върви по дяволите — мръсно, сакато копеле такова — изпищя той и го удари по лицето с отворена длан.

Момчето се хвана за бузата и го зяпна.

— Мръсна малка свиня — крещеше му господин Кларк. — Сега и ти започна.

Хвана го за косата и натисна главата му така, че челото му се удари в плота на чина.

— Ще те науча аз теб. За бога, ще ти дам да разбереш! Ще видиш ти.

Бум.

— Ще ти дам да се разбереш.

Бум.

В този миг Шон вече бе зад него. Сграбчи господин Кларк за рамото и го дръпна назад.

— Оставете го! Нищо не е направил!

Господин Кларк видя пред себе си лицето на Шон — беше напълно обезумял — лицето, което го беше мъчило цели две години. Сви юмрук и го прасна. Шон се олюля от удара и в очите му се появиха сълзи. За миг остана проснат на един от чиновете, загледан в учителя, и след това заръмжа.

Звукът отрезви Кларк, той отстъпи, но само две крачки, преди Шон да го докопа. Като го налагаше с двете си ръце, ръмжейки при всеки удар, той го притисна в черната дъска. Учителят се опита да се отскубне, но момчето го сграбчи за яката на ризата и го издърпа — яката се скъса и остана наполовина в ръката му. Отново го удари. Кларк се свлече по стената, докато седна, и Шон се надвеси запъхтян над него.

— Марш навън — каза Кларк. Зъбите му бяха порозовели от кръвта в устата му, част от нея потече по устните му. Яката му стърчеше под крив ъгъл под едното му ухо.

В стаята не се чуваше нищо, освен дишането на Шон.

— Марш навън — повтори той.

Гневът напусна Шон и той тръгна разтреперан към вратата.

— Ти също. — Кларк посочи Гарик. — Изчезвайте и не се връщайте!

— Хайде, Гари — каза Шон.

Брат му се надигна от чина си и закуца след него. Двамата излязоха заедно в училищния двор.

— Какво ще правим сега?

На челото на Гарик имаше голяма червена цицина.

— Мисля, че е най-добре да си вървим вкъщи.

— Ами багажа ни? — попита Гарик.

— Не можем да мъкнем толкова много — ще изпратим да го приберат по-късно. Хайде.

Тръгнаха пеша през града и излязоха на пътя за фермата. Едва когато стигнаха моста на Бабуун Строом, се решиха да заговорят.

— Какво мислиш, че ще направи татко? — попита Гарик.

Той просто даваше словесен израз на проблема, който ги занимаваше още от самото излизане от училището.

— Каквото и да направи, струваше си — ухили се Шон. — Видя ли как го млатих? Прасссс — право в ченето.

— Не трябваше да го правиш, Шон. Татко ще ни убие. И мен, а аз нищо не съм сторил.

— Ти подсмръкна — напомни му той.

Стигнаха моста и се надвесиха един до друг на парапета, за да гледат реката.

— Как е кракът ти? — попита Шон.

— Подбит е — не е зле да починем малко.

— Добре, щом казваш.

Настъпи дълго мълчание. Най-сетне Гарик се обади:

— Ех, Шон, да не беше го правил!

— Станалото станало. Старите Ноздри си го получи един път завинаги и на нас ни остава само да измислим какво да кажем на татко.

— Той ме удари. Можеше да ме убие.

— Да — съгласи се Шон. — И мен удари.

Известно време размишляваха върху това.

— Защо просто да не заминем за някъде — предложи Гарик.