Уилбър Смит - Когато лъвът се храни

— Надявам се, че няма да е много придирчив към правописа и всякакви други неща — заяви Шон. — Надявам се да не започне пак с тези десетични дроби, като Стария Гущер.

Последва всеобщо одобрение и тогава Гарик се прояви за първи път.

— Десетичните дроби са лесни.

Настъпи тишина и всички впериха очи в него.

— Даже може да стрелям и по лъв — каза Карл.

Класната стая за най-младите прогимназисти бе една и за двата пола: чинове за двама, по стените няколко карти, голям комплект таблици за умножение и портрет на кралица Виктория. От катедрата господин Антъни Кларк изучаваше новите си ученици. Чуха се предупредителни „шшшт“, едно от момичетата нервно се изкикоти и погледът на господин Кларк потърси източника на звука, но той спря навреме.

— Мое неприятно задължение е да се опитам да ви образовам — обяви той.

Не се шегуваше. Много отдавна професионалното му стремление бе удавено от остра неприязън към подрастващото поколение, вече преподаваше само заради заплатата.

— Ваше не по-малко неприятно задължение е да се отдадете на това с всичкото усърдие, което сте способни да изтръгнете от себе си — продължи той, гледайки с неприязън светналите им лица.

— Какво казва? — прошепна беззвучно Шон.

— Шшшт — отвърна Гарик.

Очите на господин Кларк бързо се завъртяха и спряха на Гарик. Той мина бавно по пътеката между чиновете и спря до него, хвана с два пръста кичур коса на слепоочието му и рязко дръпна. Момчето изскимтя и господин Кларк бавно се върна на катедрата.

— Сега да започнем. Петокласниците да бъдат така любезни да отворят христоматиите си на първа страница. Шестокласниците обърнете на петнадесета страница. — И той продължи да разпределя учебната работа.

— Заболя ли те? — попита със затаен дъх Шон. Гарик кимна едва забележимо и брат му моментално намрази господина. Той се загледа втренчено в него.

Господин Кларк беше малко над тридесетте. Беше слаб и тесният му костюм с жилетка подчертаваше това. Лицето му бе бледо и изглеждаше тъжно от увисналите мустаци, а носът му бе вирнат до такава степен, че ноздрите му гледаха напред, стърчаха от лицето му като дуло на двуцевна пушка. Той вдигна глава от списъка, който държеше в ръката си, и погледна право към Шон. За миг те впериха погледи един в друг.

„Този ще ми създава неприятности — помисли си господин Кларк. Такива ги усещаше безпогрешно. — Прекърши го, преди да е станал неуправляем.“

— Ти, момче, как ти е името?

Шон с престорено недоумение бавно се обърна и погледна през рамо. Когато отново застана с лице срещу учителя, бузите на господин Кларк бяха леко порозовели.

— Стани!

— Кой, аз ли?

— Да, ти.

Стана.

— Как се казваш?

— Кортни.

— Сър!

— Кортни, сър.

Впиха очи един в друг. Господин Кларк зачака Шон да сведе своите, но той не го направи.

„Големи неприятности, много по-големи, отколкото мислех“ — реши той и каза високо.

— Добре, седни си на мястото.

Облекчението, което настъпи в класната стая, сякаш можеше да се чуе. Шон почувствува уважението, което го обгърна, децата бяха доволни от начина, по който се справи със ситуацията. Усети докосване по рамото си. Беше Ана, мястото зад него беше най-близкото, което беше успяла да намери. В друг случай дързостта й би го подразнила, но сега лекото докосване до рамото му повдигна самочувствието му още повече.

Часът мина много бавно за него. В полето на христоматията си нарисува една карабина, после внимателно я изтри, известно време наблюдаваше Гарик, докато захласването на брат му по учебната работа го подразни.

— Зубрач — прошепна той, но Гарик се престори, че не го чува.

На Шон му стана досадно. Започна да се върти неспокойно на мястото си и погледна тила на Карл — на него имаше узряла пъпка. Взе линийката, за да я поразчопли. Преди да успее, Карл вдигна ръката си, като че ли за да почеше рамото си, но между пръстите му имаше парче хартия. Остави линийката и крадешком посегна да вземе бележката. Разгъна я в скута си. Имаше само една дума — „Комари“.

Шон се ухили. Имитирането от него на комар бе една от многото причини за напускането на предишния учител. В продължение на шест месеца Стария Гущер бе убеден, че в стаята има комари, след това през следващите шест месеца беше проумявал, че такива няма. Опита всички хитрини, за които можа да се сети, за да хване виновника, и накрая се предаде. Всеки път, когато започнеше монотонното жужене, тикът в ъгълчето на устата му ставаше все по-забележим.