Уилбър Смит - Седмият папирус (Том 1)

— Следователно човекът, който движи „Пегас“, е луд? — заключи Роян.

— Много повече от обикновен луд — допълни я Никълъс. — Имаме срещу себе си изключително богат и влиятелен маниак, който няма да се спре пред нищо, за да почеше старата си краста.

На сутринта доизядоха студени парчетата, останали от изпечените гълъби и, обръщайки си тактично гръб, се отдалечиха в различните краища на пещерата, за да се изкъпят във водопада.

Водата беше леденостудена, още повече че двамата излизаха от нажежената пещ на нилската долина. Все едно се бяха подложили под струите на пожарогасител. Роян подскачаше като ранена птичка на здравия си крак и си подсвиркваше от студ, а накрая заприлича на дълбоко замразена кокошка с настръхнала, посиняла кожа. Но иначе се освежи и с приповдигнат дух дори не обърна внимание на мръсотията по вонящите си на пот дрехи. Оставаше само ден мъчения и щяха да стигнат платото.

Преди да излязат от пещерата, двамата бегълци отново прегледаха раните си. Докато сцепеният скалп на Никълъс продължаваше да зараства, положението на Роян не се беше подобрило изобщо. Може би, с изключение на това, че синьо-лилавото започваше да бие на червено-кафяво и да напомня изваден черен дроб. Иначе подутината си стоеше все същата, а болките не отминаваха. Никълъс нямаше какво друго да направи, освен да поднови превръзката й.

Колкото и да не му се искаше, трябваше да се раздели с любимата си чанта. Усещаше, че трудно ще издържи продължителното изкачване и няколкото килограма повече или по-малко можеха да решат дали ще излезе на платото или ще остане завинаги погребан в бездната. Това, което не се осмели да остави в пещерата, бяха непроявените филми със снимките от гробницата на Танус. Трите филма си стояха в пластмасовите кутийки и представляваха единственият материал, с който можеха да работят по-нататък. Не смееше и да помисли да се раздели с тях, затова ги прибра в джоба на ризата си и го закопча. А чантата и навитата на топ кожа на убития дик-дик пъхна в най-затънтената дупка на пещерата, с надеждата някой ден да си ги прибере.

И така, те тръгнаха да изкачват последната, но най-стръмна и уморителна отсечка от прехода. В началото Роян държеше да използва и двата си крака, опирайки се на рамото на съдружника си. След час обаче коляното й отново се схвана докрай и тя беше принудена уморено да приседне на някакъв камък встрани от пътеката.

— Започвам да се превръщам в досадница, нали?

— Качвайте се на борда, госпожо. За такива като вас винаги ще намерим местенце.

Роян отново яхна мощния гръб на Никълъс и протегна отмалелия си крак напред. Продължиха нагоре, но придвижването им се оказа по-бавно и мъчително от предния ден. Никълъс трябваше да спира все по-често и да почива все по-дълго. Там, където пътеката се окажеше по-полегата, Роян слизаше на земята и подскачаше на един крак, опирайки се с ръка на рамото му. Но колкото и да се дразнеше от безпомощността си, скоро силите я напускаха и отново трябваше да използва безплатния транспорт на Никълъс.

Изкачването се превърна в същински кошмар, от който и двамата не можеха да избягат. Часовете се нижеха един след друг, а те дори не знаеха кое време на деня е. Веднъж даже паднаха на пътеката и дълго не можаха да се надигнат от изтощение, жажда и болки в мускулите. Отдавна бяха пресушили манерката, а пътеката повече не се срещаше никъде с реката. Трябваше да стигнат до платото, за да си налеят отново вода.

— Ти върви сам, аз ще остана тук — прошепна с дрезгавия си гласец Роян.

— Не бъди глупава — скочи като ужилен той и я изгледа недоумяващо. — Използвам те за баласт!

— До върха остава малко — настояваше тя. — Ще се върнеш с хората на Борис и ще ме пренесете заедно.

— Ако те наистина ни чакат и ако преди това не те спипат от „Пегас“. — И за да покаже, че всичко е наред, се изправи на крака. Дори и това движение го накара да се олюлее. — И дума да не става, че ще те оставя сама. Където съм аз, там трябва да си и ти. — И насила я вдигна от земята.

Никълъс накара Роян да брои всяка негова крачка и щом направеше сто, послушно се спираше и почиваше. Изчакваше някоя и друга минута и поемаше за следващите сто. На нея не й оставаше друго, освен да се държи здраво за раменете му и да отброява тихо движенията му. Цялата вселена се бе събрала в парчето земя, където кракът му трябваше да стъпи. Дори не забелязваха мощните снаги на скалите пред себе си, още по-малко — бездната, зейнала зад гърбовете им. Когато при някое по-рязко мръдване, Никълъс я блъснеше в болното коляно, Роян мъжки стискаше зъби и продължаваше да брои, все едно нищо не се е случило.