Уилбър Смит - Седмият папирус (Том 1)

Младата жена отново се закова на място и се извъртя по посока на звука. Погледът й се спря върху него и тя закрещя от ужас. Главата, която се показваше от езерцето, отдавна бе престанала да прилича на човешка. Косата беше изчезнала напълно, изгоряла в пожара, кожата на лицето и врата висеше безжизнено на овъглени парцали. Изпод черната маска, която представляваше главата му, разцепена тук-там, се виждаха червени месища. Роян се отдръпна назад, сякаш имаше пред себе си свръхестествено чудовище.

— Роян — изграчи повторно Дураид, колкото да го познае по гласа. Протегна едната си ръка в умолителен жест, а тя веднага дотърча при него, за да я поеме в своята.

— Света Богородице, какво са направили с теб? — плачеше тя, но когато се опита да го издърпа, кожата на дланта му се откъсна и остана в ръката й, сякаш беше гумена хирургическа ръкавица. Дураид остана да протяга голата плът на разкървавените си пръсти, които напразно се опитваха да докопат нещо в пространството.

Роян се свлече на колене край езерцето и се наведе над парапета, за да го обгърне с две ръце. Знаеше, че силите няма да й позволят да го повдигне, без да му нанесе още някое непоправимо увреждане. Единственото, което й оставаше, бе да се опита да го утеши в предсмъртния му час. Повече от ясно бе, че мъжът й си отива — никой смъртен не би могъл да оцелее от такива ужасни рани като неговите.

— Скоро ще дойдат да ни помогнат — прошепна му тя на арабски. — Все някой ще види пламъците. Горе главата, мъжо, помощта ще дойде всеки момент.

Той не спираше да се тресе в мъчителни конвулсии. Опитваше се да говори, но всеки опит да издаде звук бе свързан с непоносими болки.

— Папирусът?

Роян вдигна глава, колкото да се увери с очите си в размера на бедствието, и тъжно поклати глава.

— Няма го вече. Или са го взели, или е изгорял в пожара.

— Не се предавай — окуражи я на свой ред Дураид.

— Целият този труд…

— Всичко е минало — възрази му тя. — Никой няма да ни повярва без…

— Не! — гласът му едва се чуваше, но в тона му личеше непоклатима увереност. — За мен, последно…

— Не го казвай, моля те, ще се оправиш.

— Обещай — настояваше Дураид. — Искам да ми обещаеш!

— Нямаме спонсор. Аз оставам сама. Не мога да сторя всичко сама.

— Харпър! — подхвърли той. Роян се наведе още по-близо до обгорелите му устни, за да чуе по-добре. — Харпър — повтори. — Силен… волеви… умен човек…

Тогава разбра. Естествено, че Харпър. Това беше последното, четвъртото име в списъка на евентуалните спонсори. Макар и винаги да стоеше в дъното на листа, практически заемаше най-видното място в съзнанието на Дураид, който имаше навика да обръща предпочитанията си винаги на обратно. Никълъс Куентън-Харпър си оставаше неговият любимец. Толкова често беше говорил за него с уважение и приятелски чувства, понякога дори със страхопочитание.

— Но какво да му кажа? Той дори не ме познава. Как ще го убедя? Седмият свитък вече го няма.

— Имай му доверие — прошепна Дураид. — Той е добър човек. Имай му доверие…

В онова „Обещай ми!“, което току-що бе изрекъл, имаше толкова много молба и надежда, че Роян не можеше да му откаже.

В следващия миг тя се сети за тетрадката, която бе останала в апартамента им в Гиза, в предградията на Кайро, както и за целия материал за Таита, записан върху хард диска на компютъра им. Не всичко беше изчезнало безвъзвратно.

— Да — рече Роян. — Обещавам ти, ще го направя.

Унищоженото лице на агонизиращия не му позволяваше да покаже дори с гримаса обзелите го чувства. Само в гласа му се долавяше вътрешно облекчение.

— Цвете мое! — прости се Дураид със съпругата си, главата му се килна напред и той напусна света на живите.

Когато жителите на селото най-сетне пристигнаха пред вилата, Роян продължаваше да коленичи край езерцето, да държи главата на покойния си съпруг и да му говори. Огънят вече намаляваше, на хоризонта пропукваше зората и скоро светлината на деня щеше да погълне изцяло отблясъка на пожара.

На погребението в църквата на оазиса присъстваше целият състав на музея, както и на Отдела по древна история. Дори Аталан Абу Син, министър на културата и туризма и пряк началник на Дураид беше пристигнал от Кайро в служебния си черен „Мерцедес“.

Беше седнал пръв зад Роян и макар по вероизповедание да беше мюсюлманин, не се стесняваше да отговаря заедно с останалите присъстващи на свещеника. Нахут Гудаби от своя страна седеше до вуйчо си. Майката на Нахут беше най-малката сестра на министъра, а това, както навремето Дураид правилно бе отбелязал, се оказваше достатъчна компенсация за пълната липса на квалификация у племенника, който нито разбираше от археология, нито можеше да се утвърди като способен администратор.