Николай Хайтов - Приключения в гората

Козарят спря задъхан край реката и се заоглежда, но в това време аз вече бях изчезнал. Още малко, и той щеше да се върне и всичко щеше да се размине тихо и леко, но… щукна му на козаря да пие вода и като се наведе, забеляза необикновените ми следи на пясъчния бряг. А те, като знаете с какво бях обут, бяха наистина необикновени и проклетият козар страшно се зачуди. Дълго ги гледа, чеса се по врата, кляка, става, а когато си тръгна, на два пъти се връща, за да ги види отново.

Козарят си отиде, звънците на стадото заглъхнаха, ала аз дочаках да се мръкне и чак тогава напуснах водното скривалище, но с една тревога и едно лошо предчувствие. Козарят не беше глупак и разбираше добре, че зверовете не ходят с плетени обувки. А за да обуе такива обувки, човек трябва да е или партизанин, или луд. Надеждата ми бе този козар да е някоя добра душа и да мълчи. И с тази надежда преминаха следващите три дни. Ставах все така рано, слизах в реката, умивах се, а след това поемах на лов за храна. Отдалечавах се на два-три часа път от моето убежище, докато стигна нивите на Равногор, и там, залостен в шумата зад някое голямо дърво, наблюдавах орачите, копачите и дърварите. Гледах ги какво работят, какво носят и — разбира се — ако имаше възможност, взимах си каквото ми трябваше. По този начин от торбите на бедните хорица аз се снабдих и със сол, и с царевично брашно, и дори с един кибрит, който пазех като най-голяма скъпоценност. По-късно си откраднах и една брадва и дори една ловджийска пушка от един заспал ловец. Патронташа не посмях да взема, защото беше опасан на кръста на ловеца, но и празна — както ще се види по-нататък, — пушката щеше да ми свърши работа. Трябваше ми още нож и тогава можеше да заколя някакъв добитък и да си направя пастърма, а от кожата му — цървули за през зимата.

Три дни подред след случката с козата ходих край нивите на лов за нож, но напразно, защото хората вече не окачваха торбите си на дърветата, както по-рано, а ги държеха близо до себе си. Един стар партизанин щеше веднага да се сети, че присъствието му в гората е открито, но аз бях още неопитен и спокойно си тръгнах по пътя за моето убежище. Нещо повече — из балкана през този ден не се чуваха звънци нито на говеда, нито на кози. Тази подробност, вместо да засили моето внимание, успокои ме и аз вместо през гората тръгнах по пътеката. Спокойно си вървях и дъвчех букова шума — спомням си това, когато изведнъж сойката излетя и кресна, току-речи, в ушите ми: „Кря-я-я-я-я, кря-я-я-я, кря-я-я-я-я-я-я-я!“

„Пак някоя лисица“ — помислих си и продължих, но след сойката веднага се обади косът, с тая разлика, че вместо „тю, тю, тю“, както обикновено, той викаше „джик-джик-джик“, което ми зазвуча още по-тревожно. Заедно с това косът мърдаше опашка наляво, надясно, като че казваше: „Не! Не! Не! Не!“

След коса се обади чинката, след нея — врабците и в миг цялата гора се намери в тревога. Бодна ме някакво предчувствие и в следващия миг отскочих от пътеката, шмугнах се в гъстия букак и там зачаках да видя какво ще стане. Малко подир това зад едно дърво се появиха двама стражари с пушки в ръце. Ако бях закъснял, щях да попадна в засада и стражарските куршуми щяха да ме сдупчат, преди да съм шавнал.

Ако не беше птичата аларма…

Стражарите вървяха един до друг бавно и безшумно. Сойката все тъй крещеше, но те не обърнаха внимание нито на нея, нито на коса, нито на врабчетата. Стражарите не познаваха птичите сигнали и не можеха да разберат, че тяхното присъствие е оповестено. Те преминаха край мене и аз усетих юфтената миризма на стражарските ботуши. Най-сетне двамата изчезнаха надолу по пътеката и чак тогава милите ми приятели, горските разузнавачи, спряха да се тревожат.

Прибрах се в убежището, изтръпнал от опасната среща. Бях страшно уморен, легнах уж да спя, но дълго премислях случката. Явно, козарят не бе премълчал своето приключение и полицията беше решила да ме открие. Затова и не бяха дошли този ден говедарите и овчарите, затова в гората беше толкова кротко и спокойно. Добре, че бяха птиците. Аз си припомнях техните сигнали и все повече се уверявах, че не бяха същите, както в случая с гургулицата; бяха по-различни, като че ли по-тревожни. Сега косът викаше не „тю-тю-тю“, както тогава, а крещеше „джик-джик-джик“ и си мърдаше опашката. Викът на сойката, и той не беше същият, а по-кратък и отсечен, а пък писукането на врабците звучеше много по-отчаяно. Всичко това ме убеждаваше, че птиците могат не само да сигнализират за опасността, а също така да съобщават от кого идва тя.