Николай Хайтов - Приключения в гората

Докато си редях скривалището, не ми се яви ни една от горските птици, но щом го свърших, невидимите ми съседи започнаха да се показват и внимателно да разглеждат новия си съквартирант.

Като главен разузнавач на горските птици първа долетя любопитната сойка. Тя неспокойно се озърташе, взираше се да открие не нося ли опасност, а в това време и аз успях да я разгледам. Беше по-дребна от дивия гълъб, кисела и нервна, но перата и перцата й бяха много по-пъстри и красиви от гълъбовите. След като ме поизмери с поглед, тя литна и със своето „кря-я, кря-я“ разгласи на горските обитатели, че новото същество под хвойната не е опасно.

След сойката пристигнаха ято врабчета, накацаха върху една глогина и започнаха, изглежда, спор — кой съм и какъв съм, — цвъкаха, чирикаха, препираха се, а две от врабчетата се дори сбориха и започнаха да се кълват, но в това време нещо шумна в храстите и врабците отхвърчаха…

Помислих си: животно ще е да е, а то се оказа — кой мислите? Моят пръв познайник и спасител в гората — косът и неговата косойка. За по-сигурно, изглежда, те дойдоха не по въздуха, а по земята. Приближиха, без да се страхуват, подхвръкнаха след това на едно клонче, та от високото по-добре да ме огледат, и дълго се взираха в мене със своите ококорени очи. Косът беше не с червена, както ми се стори първия път, а с кехлибареножълта човка, а жълтият околоочен кръг му придаваше някаква особена мекота и доброта. На цвят беше черен, с жълти крака, косойката — тъмнокафява, леко напъстрена на гърдите и с бяло под брадата. Те бяха възпитани птици и щом ме разгледаха, обърнаха се, скочиха отново на земята и започнаха да ровят.

След двата коса довтаса чинката. Но тя, горката, се оказа срамежлива, та само попоглеждаше иззад едно дърво, без да се обади, и отхвърча, щом се разнесоха ударите на кълвача.

Кълвачът беше на съседния бор, почукваше, а след това ме поглеждаше, почукваше и пак ме поглеждаше, сякаш очакваше от мене някакъв знак. Но аз не му отвърнах, защото по онова време все още не познавах горските птици и никак не подозирах, че те ще бъдат най-добрите ми другари и защитници в дивата гора. А това стана скоро, защото в борбата им с враговете аз веднага се наредих на тяхната страна.

То се случи така.

Беше на трети или четвърти юни. Сутрин се събуждах много рано, разузнавах наоколо, а щом изгрееше слънцето, връщах се пак в скривалището, защото по това време в гората идваха говедари и овчари, а пък аз не исках да ги срещам. И ето че веднъж, тъкмо съм се върнал и легнал в колибата, чувам плясък на крила, фучене и писукане. Реших да узная какво е това, защото всеки горски звук можеше да крие опасност и за мене. Тръгнах в посока на шума. Най-напред забелязах, че едно дърво се клати, след това — че над него се върти гургулица, пляска с криле и уплашено писука. И най-сетне видях — под дървото имаше лисица. Изправена на задните крака, с предните тя клатеше като с ръце дървото и гледаше вторачено нагоре. Там, на клона, в гнездото, подпрени на крилцата си, стоеха с раззинати човчици три малки гургуличета и чакаха майката да пъхне в устата им храна. Пилетата не разбираха тревогата на гургулицата и колкото по-ниско кръжеше тя над тях, толкова повече се подаваха те от гнездото.

В това време долетя сойката и със силни крясъци съобщи на гората, че гургулицата е в беда. Врабците излетяха с шумно чирикане, чинката започна ужасено да пищи: „Цви-и-к, цви-и-ик!“ От шубраците долетя гневното „тюк-тюк“ на коса, а косойката, като завърташе опашка, силно подсвиркваше: „Сри-и-и-и, сри-и-и-и.“

Лисицата упорито и неотстъпно клатеше тънкото стъбло. Още малко, и глупавите пилета да капнат в устата й… Но аз грабнах камък и го запратих към подлата лисица.

Така, изглежда, птиците се увериха, че съм техен защитник и приятел. Но заедно с това се случи нещо много важно: аз самият открих, че птиците имат свой език, свои общи сигнали за тревога и че която и птица да подаде тревогата, всички птици в гората отлично я разбират.

Че това беше за мене едно спасително откритие, „ключ“ за разкриване на много тайни, се убедих само два или три дена след случката с гургулиците.

След като дълго се бях хранил с черешови шушулки, с крадени от мишките лешници и сурова пъстърва от реката, на мене неудържимо ми се допи мляко. А мляко в гората — колкото си искаш, защото всеки ден идваше там цяло стадо кози. Реших: ще причакам някоя коза в гъсталака, ще я хвана и ще се набозая с козе мляко. Речено-сторено. Скрих се в гъсталака, избрах си една коза с едро виме, вкопчах я за краката и започнах да бозая. Че като врекна този дявол! Гъдел ли я беше, или се уплаши — не зная, по като врекне коза и се разрита, ела да видиш какво става! Стиснах я за гърлото да се не чува гласът й, но тя се още повече уплаши и още по-силно започна да врещи. Пуснах я тогава, ала късно: козарят усети, кучетата лавнаха и аз хукнах презглава към дерето да се скрия зад водопада. Това беше чудесно скривалище, което открих, докато се мъчех да ловя пъстърва из подмолите. Видях, че зад водопада скалата е вдълбана като пещерка, че там е сухо и че отвън навътре нищо не се вижда, защото водопадът скрива пещерата като перде. Та към това скривалище затичах аз. Козарят не ме виждаше, но по разклатените клони на храсталака разбра накъде бягам и ме подгони по петите с разлютените кучета. И щяха да ме стигнат, ако в последната минута не бях се мушнал зад водопада.