Николай Хайтов - Приключения в гората

Сега му е мястото да обясним, че първия път той срещна стадото с Жарко, но Жарко остана, а той, като си припомни вкусната чорба, затича се към поста презглава и нито грухтенето на майката, която го викаше, нито сърдитите погледи на старите глигани успяха да го върнат. Тогава и старата му майка, и глиганите се държаха, като че нищо не беше се случило с Жарко и Жвачко. Но сега при неговото появяване всички вдигнаха глави и го загледаха, като че не беше дете на старата свинка, а дете на вълк.

Защо?

Жвачко забеляза Жарко и тръгна към него, но Жарко отскочи, като че бе настъпил отровна змия. Едва тогава той разбра, че причината за всичко е звънчето. Опитваше ли се Жвачко да влезе в стадото, стадото мигом се оттегляше. Той пак се опитваше да го настигне, но стадото хукваше отново, докато най-сетне Жвачко заедно с цялото стадо се намериха в най-непристъпните гъсталаци на вековната гора.

Мястото, където спряха, представляваше горска поляна, заградена от стволите на престарели дъбове, чиито клони закриваха, току-речи, цялото небе. Стволите на старите дървета бяха излъскани от чесане на свинските гърбини. Кората им беше полуизтрита от точене на свинските зъби, а земята — претъпкана от копитата на глиганите. Ако беше с година по-стар, Жвачко щеше да знае, че това скришно, сбутано в планината място, се нарича „Кървава поляна“. Ако беше още по-стар, той щеше да знае, че тука стават двубоите между глиганите съперници и се решава кой ще бъде водачът и кои — негови помощници. Че тука в минути на опасност се събира цялото стадо, за да решава въпросите на своята безопасност — събрания бурни понякога, а понякога и кървави.

Свинчето не знаеше всичко това и с интерес наблюдаваше как старите глигани-ветерани заемат място под стеблото на най-дебелия дъб, а край тях се разполагат свинките, свъртели около себе си ланските и тазгодишните прасета; и как два глигана с наперени уши и криви зъби застават на стража край пътеката. Жвачко се досети за какво беше това събрание чак когато от двете му страни изникнаха неочаквано две от младите прасета и с бялото на очите си му дадоха знак да не мърда.

Нима се страхуваха от него? В следващия миг работата стана ясна: между ветераните-глигани се изправи глиганът с най-много рани и започна с пъхтене и грухтене такава реч:

— Почитаеми глигани с рани. Уважаеми свинки и прасета млади. Свинският трибунал започва съденето на издайника. Обвинител може да е само който има рана, а защитник — всеки от нашето стадо. Обвинители, вдигнете своя глас! Защитници, пригответе си речите!

В интереса на истината налага се да обясним, че речта на стария глиган не беше тъй гладка, както я предадохме ние, но тя иначе не може да се предаде. „Почитаеми глигани с рани, уважаеми свинки и прасета млади“ например се състоеше само от едно „грух“, наподобяващо повече хълцане, отколкото истинско грухтене, придружено с обръщане главата към глиганите с рани и с мимолетен поглед към старите свинки. Младите прасета не бяха удостоени нито с поглед, нито със знак, но затова пък казаното „грух“ не беше краткото обикновено „грух“, а удължено най-малко с две „у“-та, което означаваше на свински език обръщение към най-младите. С такива неуловими за човешкото ухо интонации започна съденето на свинчето:

— Орелът е опасен, но човекът е по-опасен от орела — взе думата един глиган с криво рамо. Като малък той беше краден от орел, изпуснат и ранен. Оттогава всяка своя реч започваше с орела. — Човекът плени прасето и му върза звънче. Защо? Ясно е и за глупака, че той иска да го направи предател на свинското стадо. А какво се полага на предателите — всеки знае! — завърши Кривото рамо.

— Не съм предател! Не съм! — заквича Жвачко, разбрал и къде се намира, и какво го чака. Неговите пазачи — младите глигани — едновременно се обърнаха и го сръгаха със свинските си зурли, но той успя да извика:

— Звънчето не съм си вързал аз!

— А защо, когато миналия път дойде при нас, изостави свинското си стадо и пак се върна при човеците? — обади се едноок глиган, загубил окото си в борба с вълка.

Свинчето наведе глава.

— Заради чорбата — полугласно отговори то. — Вие не знаете какво е чорба!

— Но знаем какво е човекът! — грухна едноокият сърдито с такава сила, че клоните на дъба затрепераха.

— Знаеме човека, знаем! Той ни е пържил и пекъл! — обадиха се и други ветерани глигани и козината им настръхна, за да покажат дълбоките си рани. Един показваше простреляното си ухо, друг — кълката си, хапана от куче, трети — челото си, нашарено от резките на съчмите, и тъй нататък, и тъй нататък.