Николай Хайтов - Приключения в гората

Водачът отново се хвърли към вълка и отново се повтори същото: единакът отскочи с лекота, а след това се спусна към незащитения хълбок на овена. Куция обърна задницата си към оградата и зачака нападението на вълка. В затишието, което последва, той чу трополене и разбра, че усетили присъствието на врага, женските бягат.

Да бяга и той? Куция може да надбяга вълка, да се изкачи на скалите и там в някоя от теснините да го смачка, но мисълта да обърне гръб на вонещия враг го накара да потрепере от погнуса. И той остана.

Наоколо се развиделяваше. Загубил търпение, вълкът започна да обикаля овена. На няколко пъти се спусна, като че искаше да го захапе, но при всеки опит срещаше, готови да го нанижат, рогата на водача. Звярът се зъбеше отблизо и предизвикваше овена. Водачът усещаше намерението на врага си да го откъсне от оградата, но въпреки това нападна — силно и светкавично, по-силно и светкавично, отколкото беше пресметнал вълкът. Ударът беше толкова силен, че звярът се преметна, претърколи се и спря в дънера на някакво дърво. Той бързо се изправи на крака, но овенът го застигна и го повали отново. Последваха жестоки зашеметяващи удари. Вълкът се превърна в топка от кървава козина, но тая жилава топка все пак успя да се извие и вълчите зъби докоснаха овена зад ушите. Без да обръща внимание на болката, Куция продължи да блъска с диво ожесточение, докато разбра, че блъска в дърво: ловкият звяр бе успял да се измъкне и преди овенът да се обърне, за да го срещне с рогата си, заби муцуна в хълбока на овена.

Куция усети тъпа и зловеща болка да разтърсва цялото му същество. Извърна задницата към дървото и насочил рога към вълка, зачака с мрачна решителност следващото нападение. Овенът не се лъжеше: със следващия удар щеше да дойде и смъртта. Водачът знаеше това и като гледаше клекналия окървавен и озъбен хищник, в тромавата му глава се роди една мисъл и едно съжаление: мисълта, че ако другите мъжкари бяха живи, звярът щеше да бъде сразен. И съжалението, че мъжкарите не бяха живи и че след неговата смърт стадото щеше да загине от устата на вълка.

— Мееееее-е-е-е! — долетя откъм върха плахият призив на една от женските, която искаше да обади на водача къде се намира стадото.

Водачът извърна глава нагоре, но в същата минута вълкът се хвърли и го захапа за врата. Двете животни паднаха на земята едновременно. Овенът захърка, зарита, но челюстите на вълка се бяха смъртоносно впили във врата му и след няколко тръпки тялото на водача се отпусна, топло и меко, на мекия и пръхкав сняг.

Откъм скалите отново долетя призивът на женската:

— Мееееее-е-е-е-е.

Вълкът пусна врата на своята жертва и заслуша. След това изтърси козината си и с ловки, пъргави стъпки, уверен, че няма кой да му пречи, спокойно се отправи нагоре към скалите, откъдето идваше блеенето на осиротелите женски.

За да се случи тая кървава история, виновна беше дивата свинка, че заведе малките си толкова близо до граничния пост. Малките й също бяха виновни: вместо да следват майка си, когато тя започна да бяга, те се изпокриха в накапалата по земята дъбова шума, като смятаха, че никой няма да ги види. Но граничарите умееха всичко да виждат: откриха ги и плениха две от малките свинчета. Занесоха ги на поста и дълго и шумно спориха какво да правят с пленените прасета. Някои се изказаха да бъдат заклани и опечени, но повечето се смилиха и решиха да ги опитомят. Сковаха набързо нова кочина, поставиха им вътре коритце с мляко и двете шарени дивачета се намериха в новото си жилище, зашеметени от неочакваната случка, с развързани крака и муцунки — приготвени за ровене.

Напразно: талпите на кочината не се поддаваха на никакво ровене и пленените свинчета трябваше да се примирят със своята кошарка. Отначало те изпитваха такава мъка за гората и свинското стадо, че макар да виждаха пред себе си копанята, не се докосваха до нея. Сетне гладът надви и те завряха зурлите си в прясното мляко.

Така започна опитомяването на дивите прасета, наречени от граничарите Жарко и Жвачко. Жарко получи своето име от светлокафявата си и с огнени отблясъци козина, а Жвачко — от ненаситната си лакомия. Той завираше цялата си муцуна в мляко, жвакаше, мляскаше и се облизваше, жабуркаше се, лочеше и пиеше, докато се издуе като гайда. Лакомията му беше толкова голяма, че понякога той влизаше в копанята с предните си крака, а граничарите дълго се смееха след това на млечнобелите чорапчета на Жвачко.