Николай Хайтов - Приключения в гората

Куция поведе стадото към водопоя с отекла, но гордо вдигната глава и накървавени от битката очи, в които светеше блясък на задоволена мъст.

Радваше се и тържествуваше Куция. Но радостта му бе преждевременна: ако имаше очите на орела, той щеше да знае, че един от най-кръвожадните вълци в гората обикаля зад оградата и дебне всяка стъпка на тия непознати чужди животни с миризмата на овце, а пъргави като дивите кози. Потулен зад оградата, опитният звяр бе следил живота на малкото стадо и познаваше добре както силата и слабостта на мъжките, така и безгрижието на женските, тяхната неспособност да бягат и да се отбраняват. Той дори беше отбрал първата си жертва — една лекомислена и тлъста женска с лъскава козина и клепнали уши, която ядеше най-лакомо и се движеше най-отзад. Ала вълкът знаеше: преди да сключи яките си челюсти във врата на жертвата, трябваше да бъде мъртъв и последният мъжкар. Затова ликуваше, когато мъжкарите трошеха рогата си един друг, и търпеливо чакаше деня, в който щеше да се разправи с последния от тях.

Само едно не знаеше вълкът: как да мине през оградата. Той бе опитвал да я прехвърли, но краката му драснаха далече нейде по средата и тялото му неведнъж опита твърдостта на каменливата земя. Оттогава хитрият единак търсеше пролука и макар че още не я намираше, не се отчая. Все със същата упоритост той обикаляше непрестанно и потулен в горския гъсталак, чакаше помощ от щастливата случайност. В такова чакане мина есента и започна зимата. Ветровете, които се блъскаха в скалните зъбери на чуката, бяха напоени с тежка и студена влага, която всеки миг можеше да се преобърне в лед и сняг. Стадото напусна височините на своето пасбище и слезе на завет близо към дерето, където голите, но сочни гранки на буковите храсти заместваха прегорялата трева.

Заедно с муфлоните към дерето се придвижи и вълкът. Падналите есенни мъгли скриха и този път неговото присъствие, а рукналите есенни дъждове донесоха оная случайност, на която тайно се надяваше коравата вълча душа; те изпълниха дерето с вода, а водата изрови пясъка под оградата и направи малка дупка. Щом вълкът забеляза пролуката, козината на врата му настръхна от вълнение: мигом клекна и с тихо скимтене започна да рови, за да разшири дупката.

Два дни и две нощи минаха за вълка в уморително и безнадеждно ровене. Той се ожесточи и загубил всякакво търпение, силно и злобно заскимтя. Не е известно дали Куция е чул скимтенето, а след това и неговото ръмжене, но през нощта на третата вечер той загуби обикновеното си спокойствие. Със силно и неочаквано пръхтене даде сигнала за тревога и женските, сгушени една в друга, се свиха под клоните на старата ела. А сам той, с вдигната глава и зорко отворени очи, се спусна към дерето, откъдето идваше вълчето скимтене.

След няколко мига овенът и вълкът стояха настръхнали един срещу друг, разделени от тънката дървена преграда. Куция схвана, че това е страшен и опасен звяр. По стъпките на Куция пък вълкът разбра, че зад оградата го чака един решителен водач. Той изръмжа. Водачът кратко, отривисто изпръхтя. Побеснял от миризмата на овена, вълкът совна муцуна в малката дупка, но тя и сега се оказа тясна и ожесточеният вълк, като не знаеше какво да направи, захапа края на дъската. Това бе откритие! Мократа и прогнила дъска хрусна във вълчата челюст. Останалото време на нощта изтече мъчително в нови опити да разшири пролуката, осуетявани от овена, който биеше с копитата си зверската муцуна. Призори единакът се оттегли — гладен и уморен, но тройно озлобен.

Следващия ден женските не слезнаха в дерето, а останаха в лятното си обиталище, в подножието на скалите. Към дерето слезе само водачът. Зад оградата го чакаше вълкът. И снощната игра започна отново: вълкът гризеше дъските и разширяваше пролуката, а овенът го биеше с копита. Две нощи продължи надхитряването. Вълкът ту изчезваше в тъмнината, за да се върне внезапно, ту драскаше оградата на друго място, за да отвлече вниманието на водача, и тъй успяваше да си спечели по няколко минути за разширяване на дупката.

Все тъй мъчително изтече и следващата нощ. Вълкът провираше вече цялата си глава, за да я отдръпне мигом, щом Куция връхлиташе да го удари с рога.

Решителният час настъпи призори. Мъглата, съюзницата на вълка, се привдигна и от свъсеното студено небе западаха ситни снежинки. Земята побеля. Зазоряването прогони вълка и водачът тръгна към овцете. Снежецът хруптеше под краката му, но все пак Куция долови заедно с него и друго едно хруптене — кратко и зловещо. Той рязко се обърна и забеляза вълка, който беше минал през дупката и приклекнал на предните си крака, се канеше да скочи. Събрал всичката си ярост и смелост, Куция светкавично се спусна върху него, но звярът отскочи с изненадваща лекота. Чу се тракане на вълчи зъби и само невероятната бързина, с която овенът се обърна, го спаси от челюстите на звяра.