Александр Дюма - Граф Монте Кристо(илюстровано издание)

— Ето още една уста, която казва едно нещо, докато сърцето мисли друго пошепна Едмон. — Но все едно, той е наш съсед и ни е услужил някога, да заповяда.

И наистина тъкмо Едмон довършваше думите си с нисък глас, и в рамката на вратата се появи черната брадата глава на Кадрус. Той беше двайсет и пет — двайсет и шест годишен човек; държеше в ръката си парче сукно, което, като шивач, се готвеше да превърне в ревер от дреха.

— Ех, ето че се върна, Едмон — рече той със силно подчертан марсилски акцент и широка усмивка, която откри белите му като слонова кост зъби.

— Както виждате, съседе Кадрус, готов съм да ви услужа, с каквото искате — отговори Дантес, като прикриваше несръчно студенината си под тази услужливост.

— Благодаря, благодаря; за щастие нямам нужда от нищо и дори понякога другите имат нужда от мене. (Дантес трепна.) Не казвам това за тебе, момко; заех ти пари, ти ми ги върна; така е между добри съседи и ние сме си уредили сметката.

— Ние никога не сме се изплатили към тези, които са ни помогнали — рече Дантес, — защото и когато вече не им дължим пари, дължим им благодарност.

— Защо да говорим за това! Миналото си е минало. Да говорим за щастливото ти завръщане, момко. Бях отишъл ей така на пристанището да потърся кафяво сукно и срещнах приятеля Данглар.

„— Ти в Марсилия ли си?

— Ами да, както виждаш — отговори той.

— Мислех, че си в Смирна.

— Можех и да бъда, защото ида оттам.

— А къде е нашият Едмон?

— Сигурно при баща си — отговори Данглар.“ — И ето аз дойдох — продължи Кадрус — да стисна с радост ръката на един приятел!

— Добрият Кадрус — рече старецът, — той ни обича толкова много.

— Разбира се, че ви обичам и ви почитам освен това, защото честните хора са малко! Но ти, изглежда, си забогатял, момко? — продължи шивачът, като погледна под око шепата злато и сребро, оставена от Дантес на масата.

Младежът забеляза алчността, която освети като светкавица черните очи на съседа им.

— Ех, боже мой — рече нехайно той, — тия пари не са мои; казах на тате, че ме е страх да не му е липсвало нещо в мое отсъствие, и за да ме успокои, той изпразни кесията си на масата. Хайде, тате — продължи Дантес, — приберете тези пари в касичката си; освен ако трябват на съседа Кадрус, в такъв случай те са на негово разположение.

— Не, момко — рече Кадрус, — не се нуждая от нищо и, слава богу, занаятът храни майстора. Запази си парите, запази ги: човек няма никога излишни; но аз при все това ти благодаря за твоето предложение, все едно че съм се възползувал от него.

— Аз от сърце — рече Дантес.

— Не се съмнявам. И така ти, какъвто си мил, сега си в най-добри отношения с господин Морел.

— Господин Морел винаги е бил много добър към мене — отговори Дантес.

— В такъв случай си сбъркал, като си отказал да обядваш с него.

— Как е отказал да обядва с него? — намеси се старият Дантес. — Мигар той те покани на обед?

— Да, тате — рече Едмон, като се усмихваше на учудването, което беше предизвикала у баща му отдадената му необикновена чест.

— А защо отказа, сине? — попита старецът.

— За да дойда по-скоро при тебе, тате — отговори момъкът. — Бързах да те видя.

— Това ще да е разсърдило добрия господин Морел — подзе Кадрус. — И когато човек се стреми да стане капитан, грешка е да противоречи на своя господар.

— Обясних му причината за моя отказ — възрази Дантес — и той, надявам се, я разбра.

— Ах, за да стане човек капитан, трябва да се докарва пред господарите си.

— Надявам се да стана капитан и без това — отговори Дантес.

— Толкоз по-добре, толкоз по-добре! Това ще зарадва всичките ти стари приятели и аз знам едно лице там, зад цитаделата на Сен Никола, което ще бъде особено доволно.

— Мерседес ли? — попита старецът.

— Да, тате — подзе Дантес, — и сега, когато съм ви видял, сега, когато знам, че сте добре и имате всичко необходимо, аз ще ви поискам позволение да посетя Каталаните.

— Иди, дете мое — рече старият Дантес, — и нека бог те благослови с твоята жена, както ме е благословил с моя син.

— Негова жена! — рече Кадрус. — Как бързате, татко Дантес: тя не е още негова жена, струва ми се!

— Не, но по всяка вероятност отговори Едмон — няма да закъснее да ми стане жена.

— Както и да е, както и да е — рече Кадрус, — добре направи, че побърза, момко.

— Защо?

— Защото Мерседес е хубава мома, а на хубавите моми не им липсват изгорници; особено тази — с дузини се увъртат около нея.

— Наистина — рече Едмон с усмивка, под която прозираше леко безпокойство.