Александр Дюма - Граф Монте Кристо(илюстровано издание)

После, когато минаха кръглата кула, младият моряк извика:

— Готови за свиване платната на марса, кливера и бизана! Не зяпайте!

Заповедта беше изпълнена с почти такава бързина, както на боен кораб.

— Спусни и вържи навсякъде!

При последната заповед всички платна бяха спуснати и корабът взе да се плъзга неусетно, движен само от дадения тласък.

— А сега, ако искате да се качите, господин Морел — рече Дантес, виждайки нетърпението на корабовладелеца, — ето, вашият счетоводител господин Данглар излиза от кабината си и ще ви даде всички сведения, които пожелаете. А аз трябва да следя спускането на котвата и да се погрижа да вдигнат черното знаме.

Корабовладелецът не чака повторна покана. Той се хвана за въжето, хвърлено от Дантес, и със сръчност, която би направила чест на всеки моряк, се покатери по скобите, забити в издутия хълбок на кораба, а Дантес се върна на помощническото си място, като отстъпи разговора на този, когото нарече Данглар и който, излязъл от кабината си, идеше действително към корабовладелеца.

Новодошлият беше двайсет и пет — двайсет и шест годишен човек, с доста мрачно лице, раболепен към началството, безочлив към подчинените си; затова извън титлата му счетоводител, винаги омразна на моряците, екипажът изобщо го ненавиждаше толкова, колкото, напротив, обичаше Едмон Дантес.

— И тъй, господин Морел — рече Данглар, — вие знаете за нещастието, нали?

— Да, да. Клетият капитан Льоклер! Той беше добър и честен човек!

— И главно прекрасен моряк, остарял между небето и водата, както подобава на човек, комуто са възложени интересите на такава важна фирма като търговската къща „Морел и син“ — отговори Данглар.

— Но — рече корабовладелецът, като следеше с очи Дантес, който търсеше къде да спусне котва, — но мене ми се струва, че не е нужно да бъдеш толкова стар моряк, както казвате, Данглар, за да познаваш работата си; и ето, нашият приятел Едмон я върши, струва ми се, без да се нуждае от ничии съвети.

— Да — рече Данглар, като хвърли към Дантес кос поглед, в който блесна омраза, — да, той е млад и самонадеян. Щом умря капитанът, той пое командуването, без да се посъветва с някого, и ни накара да загубим ден и половина на остров Елба, вместо да се върнем направо в Марсилия.

— С поемането на командата на кораба — рече корабовладелецът — той е изпълнил своя дълг като помощник-капитан; но е сбъркал, като е загубил ден и половина на остров Елба; освен ако корабът е трябвало да поправя някаква повреда.

— Корабът беше здрав, както съм здрав аз и както желая да бъдете и вие, господин Морел; а този ден и половина беше загубен от чиста прищявка, за удоволствието да слезе на сушата, само за това.

Дантес — рече корабовладелецът, като се обърна към момъка, — елате насам.

— Извинете — рече Дантес, — ще бъда на ваше разположение след минута.

После, като се обърна към екипажа, извика:

— Спускай котвата.

Тозчас котвата падна и веригата се изниза с шум. Дантес остана на поста си въпреки присъствието на лоцмана дотогава, додето и тази последна маневра бе извършена; тогава чак извика:

— Спуснете вимпела до половин мачтата, снемете флага в знак на траур, кръстосайте реите!

— Виждате ли — рече Данглар, — той се мисли вече за капитан, повярвайте ми.

— И е наистина — рече корабовладелецът.

— Да, но още няма вашия подпис и подписа на вашия съдружник, господин Морел.

— Ех, защо да не го оставим на този пост? — рече корабовладелецът. — Той е млад, знам добре това, но ми се струва предан на работата и много опитен.

Сянка мина по челото на Данглар.

— Извинете, господин Морел — рече Дантес, като се приближи, — котвата сега е спусната и аз съм цял на ваше разположение: вие ме извикахте, мисля?

Данглар отстъпи крачка назад.

Исках да ви попитам защо сте спрели на остров Елба?

— Не знам, господине; аз изпълних последната заповед на капитан Льоклер, който, умирайки, ми предаде един пакет за великия маршал Бертран.

— Вие видяхте ли го, Едмон?

— Кого? Маршала ли? Да.

Морел се огледа наоколо и дръпна Дантес настрана.

— А как е императорът? — попита живо той.

— Добре, доколкото можех да съдя с очите си.

— Значи вие видяхте и императора?

— Той влезе при маршала, докато бях там.

— И вие говорихте с него?

— Искате да кажете, че той говори с мене, господине — рече Дантес с усмивка.

— И какво ви каза?

— Питаше ме за кораба, за времето на отплаването му за Марсилия, за следвания път и за товара.