Александр Дюма - Граф Монте Кристо(илюстровано издание)

— Мисля, че ако корабът беше празен и аз бях неговият стопанин, той щеше да поиска да го купи; но аз му казах, че съм само обикновен помощник-капитан и че корабът е на търговската къща „Морел и син“. „А, а — рече той, — познавам я. Мореловци са корабовладетели по наследство и един Морел служеше в един и същ полк с мене, когато бях на гарнизон във Баланс.“

— Така е, бога ми! — извика корабовладелецът развеселен. — Това е чичо ми Поликар Морел, който стана капитан. Дантес, вие ще кажете на чичо ми, че императорът си е спомнил за него, и ще видите как ще се разплаче старият мърморко. Хайде, хайде — продължи корабовладелецът, като тупаше приятелски момъка по рамото, — добре сте направили, Дантес, че сте последвали напътствията на капитан Льоклер и сте спрели на остров Елба, но ако узнаят, че сте предали пакет на маршала и сте разговаряли с императора, това би могло да ви навреди.

— С какво според вас би могло да ми навреди? — попита Дантес. — Аз не знам дори какво носех и императорът ми зададе въпроси, каквито би задал на първия срещнат. Но, извинете — продължи Дантес, — ето карантинните и митнически чиновници идат; вие ще позволите, нали?

— Вървете, вървете да си гледате работата, драги ми Дантес.

Младият човек се отдалечи и щом се отдалечи, Данглар се приближи.

— Е, какво? — попита той. — Изглежда, той ви е обяснил добре защо е спрял в Порто Ферайо?

— Превъзходно, драги господин Данглар.

— Ах, толкова по-добре — отговори Данглар, — защото винаги е тежко да виждаш, когато приятел не изпълнява дълга си.

— Дантес е изпълнил своя — отговори корабовладелецът — и тук няма какво да се каже. Капитан Льоклер му е заповядал този престой.

— Стана дума за капитан Льоклер; не ви ли предаде той негово писмо?

— Кой?

— Дантес.

— На мене не! Имал ли е такова писмо?

— Стори ми се, че освен пакета капитан Льоклер му даде и едно писмо.

— За какъв пакет говорите, Данглар?

— Ами за пакета, който Дантес остави пътем в Порто Ферайо.

— Отде знаете, че е оставил пакет в Порто Ферайо?

Данглар се изчерви.

— Минавах пред вратата на капитана, която беше открехната, и видях как той даде пакета и писмото на Дантес.

— Не ми е казал нищо за тях — рече корабовладелецът, — но ако има писмо, той ще ми го предаде.

Данглар поразмисли.

— Тогава, господин Морел рече той, — моля ви, не казвайте това на Дантес; аз сигурно съм се излъгал.

В този миг момъкът се върна; Данглар се отдалечи.

— Е как, скъпи ми Дантес, свободен ли сте? — попита корабовладелецът.

— Да, господине.

— Бързо свършихте.

— Не, дадох на митничарите списъка на нашите стоки, а от пристанището изпратиха с лоцмана един човек, комуто предадох нашите книжа.

— Значи вие няма вече какво да правите тук?

Дантес хвърли бърз поглед около себе си.

— Не, всичко е в ред — рече той.

— Тогава можете ли да дойдете да обядвате с нас?

— Извинете, господин Морел, извинете, моля ви, аз трябва да видя най-напред баща си. Но все пак ви благодаря много за честта.

— Правилно, Дантес, правилно. Знам, че сте добър син.

— А… — попита Дантес с известно колебание — знаете ли дали е добре баща ми?

— Мисля, че е добре, драги ми Едмон, макар да не съм го виждал.

— Да, той си стои в стаичката.

— Това поне показва, че не се е нуждаел от нищо, докато ви е нямало.

Дантес се усмихна.

— Баща ми е горд, господин Морел, и дори да му е липсвало всичко, съмнявам се дали би поискал нещо от когото и да било на света освен от бога.

— И така, след като навестите баща си, разчитаме на вас.

— Извинете още веднъж, господин Морел, но след това посещение аз имам и друго, което не ми е по-малко присърце.

— Ах, наистина, Дантес; забравих, че в Каталаните ви очаква едно същество с не по-малко нетърпение от баща ви — хубавата Мерседес.

Дантес се усмихна.

— Виж ти! — рече корабовладелецът. — Не се учудвам сега, че тя дохожда три пъти да иска известия от мене за „Фараон“. Пусто да остане! Едмон, вие не сте за оплакване — имате една прекрасна приятелка!

— Тя не ми е приятелка — рече сериозно младият моряк, — тя ми е годеница.

— Понякога това е същото — засмя се корабовладелецът.

— Не за нас, господине — отговори Дантес.

— Хайде, хайде, драги Едмон — продължи корабовладелецът, — да не ви задържам вие така добре изпълнихте моите работи, че и аз трябва да ви дам достатъчно време да уредите своите. Имате ли нужда от пари?

— Не, имам цялата си заплата от пътуването, кажи-речи, от три месеца.