Конн Иггульден - Земя на славата

Всяка сутрин пишеше на дъщеря си — опитваше се да изгради мост към една жена, която не познаваше. Беше й позволил да се омъжи в негово отсъствие преди две години и оттогава не беше чувал нищо за нея. Независимо дали тя четеше писмата, или не, те бяха балсам за съвестта му, пък и Брут го беше окуражил да опита.

Беше изкусително да отиде до града, но се притесняваше от промените, които сигурно бяха възникнали в негово отсъствие. А и без имунитета на консул можеше да е уязвим за враговете си. Дори ако сенатът му беше оставил поста на трибун, това нямаше да го спаси от обвинението за убийството на Ариовистус или за превишаването на правомощията при Рейн. Юлий заслужаваше от сената дори повече от триумф, но се съмняваше, че Помпей ще се радва да види как гражданите го аплодират. Женитбата за дъщерята на Юлий може би щеше да обуздае нрава му, но Юлий го познаваше прекалено добре, за да му се довери.

Зимата премина в приятен уют. Рядко говореха за битките, въпреки че когато Брут се напиеше, редеше парчета хляб на масата и показваше на Кир какво е трябвало да направят хелветите.

Когато дойде зимното слънцестоене, легионите празнуваха заедно с града. Във всички къщи светеха лампи — обещанието за пролет. Ариминум заблестя в тъмнината като бижу, а публичните домове работиха усилено цялата нощ. От този момент атмосферата леко се промени. След като най-дългата нощ отмина, на писалището на Юлий все по-често започнаха да се появяват доклади за скандали и побоища и той вече замисляше да изпрати половината от хората да лагеруват в голите поля извън града. Полека-лека започна да прекарва по-голямата част от деня зает с доставки и плащания и се върна към навиците, които бяха част от целия му зрял живот.

Кабера и Рений му липсваха повече, отколкото можеше да повярва. Изненада се, когато осъзна, че е най-възрастният сред мъжете, заселили се в къщата на Крас. Те сякаш очакваха от него да въдворява ред в живота им, но той си нямаше никого, а и навиците на войната бяха прекалено силни, за да ги забрави. Въпреки че от години познаваше тези хора, той все пак им беше командир и в отношението им към него винаги имаше лека резервираност. Понякога Юлий усещаше пълната къща странно пуста, но наближаването на пролетта по някакъв начин започна да възвръща доброто му настроение. Започна да язди из околността на града с Брут и Октавиан. Кир го наблюдаваше внимателно, когато бяха заедно, и се усмихваше, когато видимо се проявяваше предишният Юлий, макар че това беше само за кратко. Времето обаче лекуваше скритите рани и въпреки че дните все още бяха мрачни, всички все повече усещаха прилива на енергия.

Купчината писма, която пристигна на зазоряване, изглеждаше като всяка друга. Юлий седна и започна да ги разпределя. Позна почерка на Сервилия върху едно — до сина й — и беше доволен да открие и друго за себе си, почти най-отдолу. Изпълнен с приятно очакване, той го отнесе в предната стая на къщата и запали огъня. С треперещи ръце счупи печата и отвори писмото.

А после се изправи, застана до прозореца и се загледа в изгряващото слънце. Прочете писмото на Сервилия още три пъти, преди да започне да му вярва, после го пусна на пода.

Царят на търговците беше паднал.

Крас и синът му не бяха преживели нападението на партите в Сирия. Легионът, който Юлий беше обучил, се беше бил добре, но Крас беше повел отчаяна атака, когато беше видял, че синът му пада и врагът го обкръжава. Легионерите бяха открили телата им и Помпей беше наредил ден на траур за стареца.

Юлий гледа слънцето, докато очите му не залютяха. Всички стари имена вече ги нямаше — а въпреки всичките си грешки Крас му беше приятел през най-черните му дни. Юлий можеше да усети тъгата на Сервилия в спокойните думи, с които описваше трагедията, но сега не можеше да мисли за нея. Закрачи из стаята.

Освен за собственото си чувство на загуба трябваше да мисли и за това как смъртта на Крас ще се отрази на баланса на силите в Рим.

И изводите, до които стигна, не му харесаха. Помпей щеше да страда най-малко. Като диктатор, той беше над закона и триумвирата и щеше да му липсва само богатството на Крас. Юлий се зачуди кой ли ще наследи стареца, след като Публий беше загинал с него, но това едва ли имаше значение. Много по-важен беше фактът, че Помпей вече нямаше нужда от прочут пълководец на бойното поле. Дори можеше да сметне такъв мъж за заплаха.

Навъси се. Ако Крас беше жив, можеха да изковат някой нов компромис, но тази надежда беше умряла с него. Въпреки всичко Юлий знаеше, че ако беше на мястото на Помпей, щеше да побърза да разчисти терена от всеки, който би могъл да се окаже заплаха. Както веднъж му беше казал Крас, политиката е кървав бизнес.