Уилиям Шекспир - Сонети

и времето от мен ще те отнеме.

А туй е смърт! Тъгувам аз безкрайно.

И щастието ми е тъй нетрайно.

65

Щом бронз, гранит, земята и морето

очаква смърт, то как ли в този свят

ще спори в нея — злата — туй, което

е уязвимо като нежен цвят?

О, как да съхраним едно дихание,

когато пред обсаждащите дни

дори скали изпадат в колебание

и стават прах колони и стени?

О, мрачни мисли! Как от злото време

блестящата му перла да спасим?

Но как с ръка махалото да спреме

и красотата де да приютим?

Не, няма де! Но твоя жив портрет

ще грее може би във този ред.

66

Зова смъртта. На този свят съм сит:

достойнства — родено лицемерие,

нищожества, придаващи си вид,

и гаврата с човешкото доверие

и с чест удостоени подлеци,

и с девственост търгуваща нечестност,

и силата в ръцете на скопци,

и съвършенство в мрак и неизвестност,

и с вид на вещ, на сведущ глупостта,

и в глупост обвинена прямотата,

и творчеството с вързана уста,

и истината в служба на лъжата.

Отдавна бих напуснал тази кал,

но, друже мой, за тебе ми е жал.

67

Защо и той живее в този грях?

Дали за да му бъде оправдание?

Но как така? Нима не го е страх

в пороците да влага обаяние?

Защо ли грабят мъртвите цветя

на бузите му живите творения?

Защо ли търси тази грозота

фалшиви рози, мъртви украшения.

Защо ли го роди под този свод

природата, която няма сили

и в другите да влее нов живот,

а черпи кръв от неговите жили?

Роди гоэ за да знае този свят

защо е нищ и как е бил богат.

68

Ликът му пази белега на дните,

когато красотата — цвят и тя,

умираше и никнеше в лехите,

далече от фалшивите цветя.

И никой в онова блажено време

не смееше златистата вълна

от мъртвото чело с бръснач да снеме,

за да тежи на други рамена.

Лицето му излъчва чиста радост

и девствена, антична красота.

Той в дрипи не облича свойта младост,

не търси свежест в чуждите лета.

Природата го даде на земята,

за да сравниме фалша с красотата.

69

Видът във тебе — част от теб все пак —

достъпното във теб за съзерцание,

видът ти има и над твоя враг

неволно, силно, властно обаяние.

Но външно тачат външния ти вид.

И същите уста неумолимо

осъждат в тебе твоя образ скрит —

сърцето ти останало незримо.

За него има някаква мълва.

Измерват го по твоите деяния.

И заглушава дивата трева

на розите ти нежните ухания.

За тази чисто външна обаятелност

причината е твойта невзискателност.

70

Не злото в тебе хулят, не това.

Доброто в теб е жертва на мълвата.

Но може ли да опетни мълва? —

една свадлива врана в синевата!

Добър си ти и тази клевета

те прави само с нищо несравним.

От червей страдат нежните листа —

ти като нежен лист си уязвим.

През младостта си ти не падна в плен,

но в плен попадна не един пленител.

Но твойта чистота до този ден

не сепва дръзкия хулител.

Без тази лека сянка във очите

ти само би царувал над душите.

71

Умра ли аз, скърби за своя мил,

додето вън не възвести мълвата,

че тоя низък свят съм заменил

със друг един по-низш живот в земята.

Ако на тази книга спреш очи,

не си припомняй кой я е написал.

Не искам в твоя поглед да личи

тъга по мен и друга скръбна мисъл.

Недей! Не искам споменът за мен

да се превърне в някакво терзание.

Но да умрат в един и същи ден

и твойта обич, и това дихание.

И не плачи! Не искам да тъжиш

и с тази скръб по мен да се петниш.

72

За да не разпитват някой ден

с какво спечелих твойто обожание,

ти след смъртта ми забрави за мен

и обгради живота ми с мълчание.

Тъй малко в мен са светлите черти,

достойнства, добри страни и други,

че без да щеш, ще ми припишеш ти

неверни и измислени заслуги.

И да не би от обич някой ден

с неистини и себе си да мамиш,

и моя спомен зарови със мен.

Ти два пъти успя да ме засрамиш:

разбра какво със мене само губиш

и все таки можа да ме залюбиш.

73

Това годишно време виждаш в мен,

когато зъзнат тук-таме листа

и пее само вятърът студен,

където птици свиреха с уста.

Във мен ти виждаш онзи тъжен час,

когато гасне слънчевият зрак,

и тоя свод, отнет сега от нас,

като смъртта забулва всичко в мрак.

В мен виждаш лъч от тоя огън ти,

във който гасне миналия ден.

Сега смъртта изпепели почти

това, което бе живот за мен.

Ти виждаш края, моя край, но той