Уилиям Шекспир - Сонети

и в мрака на враждебното забвение.

Ще бъдеш жив, износвайки света,

с последното човешко поколение.

До второто пришествие живей

във този жив, нетленен мавзолей.

56

Пламни, любов! Та твойто жило в мен

не се ли впива като глад и жажда?

Гладът, засищан всеки божи ден,

със нови сили всеки ден се ражда.

И ти любов, и твоите очи,

наситили глада си, не копнеят.

Но нека глад и утре в тях личи —

родени да пламтят, а не да тлеят.

И нека стане океан, сърце,

от този промеждутък без любов,

на чийто бряг, протягайки ръце,

да срещнем любовта със благослов.

Или да бъде зима той, която

събужда в нас копнеж за ново лято.

57

За роба няма други занимания,

освен да бърза при уречен знак.

Така, следейки твоите желания,

и аз прекарвам с дни пред твоя праг.

Стрелките не следя нетърпеливо,

окайвайки съдбата си наум.

И не кълна раздялата горчиво,

излизайки по даден знак без шум.

И даже в своите помисли ревниви

не дръзвам нищо да те питам аз.

И беден роб, аз считам за щастливи

прекаралите с теб, макар и час.

Прави каквото щеш! Лишен от зрение,

не зная аз какво е подозрение.

58

Опазил бог! Нима, роден в неволя,

аз бих посмял да питам: „Докога?“

Да броя часовете, да те моля,

да бъда повече от твой слуга.

Аз само чакам, без да се оплаквам,

понасяйки раздялата едва.

Но моята съдба е да очаквам

и без да се оплаквам при това.

Било в дела, било във развлечения

на тебе само ти принадлежиш.

И ти, не друг, за твоите престъпления

срещу самия теб ще си простиш.

Създаден съм за туй: да те очаквам.

И аз те чакам, о, не се оплаквам.

59

Щом нищо не е ново, щом светът

е стар като ония мироздания

и раждаме сега за стотен път

отдавна вече раждани създания,

то нека върне паметта кръгом

с петстотин кръга онова светило

и ни покаже в някой древен том

едно лице, така добро и мило.

Да знам какво са мислили тогаз

за този образ сложно съвършенен.

Пред тях ли сме или са те пред нас,

или светът остава неизменен.

Но знам, че с по-тържествени слова

са славили по-малки божества.

60

Като вълни към пясъчния бряг

към своя край минутите летят:

една след друга, в непрестанен бяг,

към вечността неспирно се стремят.

Едвам роден и вече този сърп

пълзи към пълна зрелост в небосклона.

Но после, затъмнен и крив, и щърб,

в борбата губи своята корона.

А времето обрулва като цвят

лицата ни, дълбае с нож челата.

И всичко мре, и всичко в този свят

като трева ще легне под косата.

Но в моя стих ще грееш все така,

напук на тази жънеща ръка.

61

Но ти ли пращаш всяка нощ това

лице да бди под моите ресници?

И бдиш без сън над моята глава,

и будиш дълго моите зеници?

Душата ти ли идва на лъчи

в потайните ми мисли и желания

в лъжа и леност да ме уличи

и да измери моите деяния?

Не твоята любов над мене бди.

Уви, тя не е толкова голяма.

А моята любов до мен стои

на бодра стража, трепетна и няма.

Тя бди, додето ти отсъстваш тук,

далеч от мен и в близостта на друг.

62

Любов към мен самия ме владее,

прониква ме до дъно като сок.

Не знам да има средство и кое е

за този ми неизличим порок.

И струва ми се, няма по-голяма

от мойта красота и доблест тук

и струва ми се, на земята няма

от мене по-достоен никой друг.

Но спрял пред огледалото, което

ме отразява вярно, цял разбит,

сломен, с петна и бръчки по лицето,

аз виждам своя неподправен вид.

О, аз разбирам: онзи лик е твой.

Аз сбърках теб със мене, друже мой.

63

Срещу деня, когато като мен

не издържиш това жестоко бреме,

и мре по нещо в тебе всеки ден,

и вае бръчки гибелното време,

когато твоя радостен живот

ад бездните завърши своя полет,

и мрак обземе слънчевия свод,

и тръпне в хлад ограбената пролет,

срещу Деня от днес воювам аз,

за да не би с косата си тогава

да те пожъне като тревен клас

от паметите тъмната забрава.

За теб воювам срещу този ден,

със моя чер писец въоръжен.

64

Когато гледам как с един замах

руши света това свирепо време,

как горди кули стават пух и прах

и бронза мре под неговото бреме,

и как завзема с дни и часове

крайбрежията кипналата пяна,

и сушата протяга брегове

и граби свойта дан от океана,

и как пред този кръговрат от дни

и царствата не траят дълго време,

разбирам аз, че всичко се мени,