Уилиям Шекспир - Сонети

Със остра жажда ден и нощ томи ме.

Недъгава, обича болестта

и в нея туй, което най боли ме.

Тя своя лекар — разума гневи:

въобще не се поддава на лечение!

Но вече тоя лекар заяви,

че е изгубил всякакво търпение.

И ето ме неизлечим болник.

Какво е мир душата ми не знае.

А мисълта отскача всеки миг,

пилее се без разум и блуждае.

Безумен взех нощта за светъл зрак,

а ти си ад: непроницаем мрак.

148

О, как слепи очите ми страстта:

не са съгласни с повечето зрения.

Без ум ли ме остави любовта,

та те отричат зримите явления?

Щом те са прави, то защо светът

със моите очи не е съгласен.

Ако ли не, защо не заявят,

че моят взор е беден и неясен.

И кой е прав? Очите или аз?

От погледа ми сълзи всичко крият.

И слънцето слепее тъй за час,

додето бури свода не измият:

Слепиш, любов, очите ми с потоци,

но пак не скриващ своите пороци.

149

Кой? Аз от теб останах непленен?

Но аз нали по собствено желание

воювам с теб срещу самия мен

и мра със рядко себеотрицание.

Не срещам ли врага ти като враг?

Обичам ли когото ненавиждаш?

Осъждам се жестоко, знаеш как,

когато ти напразно ме обиждаш.

Нали и всяка добродетел в мен

за мен е ценно качество със оглед

на туй, търпи ли страшния ти плен…

Завися цял от властния ти поглед.

О, аз разбирам твоето презрение.

Ти мразиш в мен лишения от зрение.

150

Каква е тази твоя страшна власт?

Как тя над мен безсилния владее?

Лишен от воля, лъжа с рядка страст

очите си, че слънцето не грее.

Така обайва тази сила зла,

че аз със чиста съвест и съзнание

прощавам в тебе злите ти дела

и всеки грях наричам обаяние.

Това, което мразят в тебе тук,

ме покорява и плени безславно.

Обичам в теб, което мрази друг,

не ме третирай с другите наравно.

За любовта ти съм достоен двойно.

Обичам в тебе всичко недостойно.

151

Не, любовта не знае угризения,

при все че съвестта е неин плод.

Не ме преследвай с твоите обвинения,

ти водиш моя непростим живот.

На тебе аз отдаден съм всецяло,

но ниски страсти моя дух влекат.

Духът ми съблазнява твойто тяло

и твоят дух подкупва мойта плът.

При името ти тя изтръпва цяла,

желана цел, преследвана така!

И тя пред теб застава просияла

и пада в твоите царствени крака.

Любов, познала черните падения,

познава, знае всички угризения.

152

Да, моята любов е моят гнет,

но теб ти тегне двойно прегрешение.

Ти с мен пристъпваш брачния обет,

а с него вършиш клетвонарушение.

Но имам ли наистина права

да те виня за твоите постъпки,

Аз сам извърших, знам добре това,

не две, а двайсет гибелни простъпки.

Кълнех се в добротата ти без страх,

във чувствата ти, в мнимата им трайност.

За всички твои грешки ослепях,

залъгвайки се с твойта всеотдайност.

Във твойта мнима красота се клех

и себе си без нужда сам петнех.

153

Бог Купидон почивал в сън дълбок.

Видели нимфи този рядък случай

и факела на дремещия бог

те потопили в пенестия ручей.

Потокът заклокочил с ясен звук.

Разплискал се, нагрял се до кипение…

И болните сега се стичат тук

от ручея да търсят изцеление.

Но Купидон, от погледа си той

доби искра за факела си смолест

и върху мен опита тоя зной…

И страдам аз сега от тежка болест.

Но ручей мен не ще ме излечи,

от този ад във твоите очи!

154

Почивал Купидон във сън дълбок

до свойта факла — източник на страсти.

Видели нимфи дремещия бог

и се стаили в околните храсти.

И факлата, захвърлена в страна,

която много мъки причинила,

една от тях в прохладната вълна

на пенестия ручей потопила.

Нагрели се студените води.

Мнозина в тях намерили спасение.

Аз също идвах често тук преди,

от твоя чар да търся изцеление.

Нагрява даже ручея страстта,

но ручей не охлажда любовта.

КРАЙ

I

© 1972 Владимир Свинтила, превод от английски

William Shakespeare

Sonnets, 1609

Уилиям Шекспир

Сонети

Преводач Владимир Свинтила

Държавно издателство — Варна, 1972

Свалено от „Моята библиотека“ http://purl.org/NET/mylib/text/2833