Берардино Нарделла - Как Да Сбъднем Лесно Всяко Желание

Коренът на глагола desiderare (желая) се среща и в „considerarе“, който означава изследвам, гледам внимателно, считам, отразявам, обмислям.

Произходът е много близък, тук sidera се свързва с “cum”, което означава „наблюдавам звездите“ , за да се отправи пожелание към тях.

Точно това се случва в хороскопа, неща като „луната ми съдейства, ето защо мога...“ или пък „това съзвездие е в тази позиция на небето следователно...“, всичко това е con-siderare, противно на него de-siderare излиза извън тези рамки, „искам това дори и небето да не е благоприятно“.

Няма симетрия, но при съществителното: на desiderio (желание) съответства considerazione (внимание), където суфиксът –zione дава на думата не толкова статично значение на съзерцание, а на действие.

От току-що споменатите значения на думата желание, излиза че желанието носи в себе си едно отсъствие и едно присъствие; поражда се от отсъствието на нещо, точно поради което

се желае, в такава степен, че да присъства в самият акт на желание.

Желанието е това, което ни определя по същество, това което ни води и ни привлича, това което ни дава възможност да гледаме към звездите внимателно, за да намерим маршрута, и да знаем, че това което желаем ни показва пътя, който да следваме.

Парадоксалното е, че при желанието, може да стане без значение или с почти никакво достигането до обекта на желанието, това което има значение е актът на желание в теб самия, защото това е един вид енергия, която се е самовъзпроизвела и нараства, давайки посока на човека.

Желанието всъщност, има своя цел, иска да си проправи собствен път. Пътят, който всеки от нас трябва да измине, за да достигне до обекта на желанието си, но накрая не е важен върха на планината, а пътят, който е изминал. Алпинистът ще изпита огромно удоволствие, когато достигне върха, но това удоволствие ще бъде пропорционално на изкачването, което е трябвало да направи, на умората, която изпитва

на препятствията, които е успял да преодолее, на това, че е успял да надхвърли това, което си е мислел, че може да направи.

Това, което е важно, е да се желае, защото обектът на желание вече пристъства в акта на желанието, на желания предмет и само благодарение на това желание е съществувал и съществува пътя, и в този смисъл желанието ни кара да се движим от настоящото ни положение към това, което желаем, като се превръща в нашата задвижваща сила.

Този път, който желанието ни кара да изминем, тъй като над страховете и опасенията осъзнаваме защо искаме някои неща (всъщност да знаем каква е причината за това желание), ни води към опознаване на онази част от нас, която е създала желанието.

„Ако знаеш защо го искаш, ще намериш и начин да го постигнеш.“

Желанието е тясно свързано с действието да го постигнеш, да го видиш сбъднато. Немислимо е да има действие, когато липсва цел, а също така е немислимо да има цел без желание.

Следователно да желаем, показва, че очакваме нещо, което искаме да се случи, и което ни липсва, и че ние се поставяме в състояние на очакване, което отваря безкрайни пространства пред нас.

С акта на желание ние скъсяваме дистанцията между нас и събитието, въпреки че е огромна, така че ние метафорично имаме един път, маршрут, но ние възрастните сме скъсили този път, заедно с пространството и времето, като правим желанията точни, конкретни, които бързо да ни задоволят. Превърнали сме тази пътека на надежди, пълна с емоции в очакване на неизвестното, в една лесна магистрала, по която да се движим, където изходите са вече програмирани от нас.

Желанието е „да бъдеш“, докато нуждата е „да имаш“.

Желанието също е и проектирано, обмислено, отлежало във времето, за да се намерят решения, начини и ако не научите ума си на търпение, ще бъдете поробени от парите, успехите, властта, славата, удоволствията.

По този начин не запазваме място и пространство за желанията, за да усетим и да си представим едно все по-очарователно бъдеще, не виждаме възможностите, които животът ни предлага, затворени сме в себе си и си мислим, че бягаме бързо, за да имаме всичко и то незабавно, за да се окажем после реално с нищо насреща.

За да се придвижваме напред в живота, е необходимо да направим няколко крачки назад, тоест, за да си поемем дъх за пътешествието, да позволявим на ума си да почине малко, за да се възстанови.

Така че, какво решаваме? Ще дадем пространство на нашето въображение и ще се върнем да летим на крилете му, както правехме като деца, когато светът сякаш беше в ръцете ни, когато всичко беше постижимо и всяка роля и всяка цел ни изненадваше, знаеше как да ни изненада?