Джейкъб Уайсбърг - Роналд Рейгън. В името на свободата

През втория си мандат Рейгън се съсредоточава също толкова върху спасяването на седем американци, държани от „Хизбула“ като заложници в Ливан, колкото и в подкрепата за контрите. Тази грижа се появява заради вълна от терористични атаки и репресалии, които започват с отвличането на полет 847 на авиокомпания „Транс Уърлд Еърлайнс“ през юни 1985 г. Самолетът е на път от Атина за Рим, когато похитители от Ливан го принуждават да кацне в Бейрут. Там те изхвърлят тялото на убит водолаз от военноморските сили на самолетната писта и вземат за пленници останалите пътници, повечето от които американци. Похитителите искат да бъдат освободени няколкостотин затворници в израелски затвори. След дълго изпитание пътниците са освободени.

Заради тази случка Рейгън е обзет от желание да накаже спонсорите на тероризма – името, за което най-често се сеща, е това на либийския лидер Муамар Кадафи – и е вманиачен от идеята да освободи седемте американци. „Просто го влудяваше“, спомня си Шулц. „Имаше заложници в Ливан, американци бяха изтезавани и той не можеше да направи нищо по въпроса, а е техен президент.“ Парадокс в манталитета на Рейгън е това, което нарекох температурна инверсия – той се въздържа от връзки с други хора, но влага чувства в абстрактни въпроси, като ги превръща в истории за отделни хора. Както демонстрира в Гренада, Рейгън вижда закрилата на американски граждани в чужбина като първостепенно задължение. Професионалното отклонение на един бивш спасител подхранва скандала „Иран-контри“, който е воден от отчаяното му желание да спаси заложници с имена и лица за сметка на безименни бъдещи жертви. Официалната позиция на Рейгън е, че терористите трябва да бъдат гонени и наказвани, а не да се преговаря с тях. В частни разговори обаче той с готовност отваря чековата книжка, за да освободи пленени американци.

Фиксидеята на Рейгън за заложниците подготвя почвата за това, което става после. Давид Кимше, начело на министерството на външните работи на Израел, изказва предположение пред Макфарлан, че САЩ може да получат иранска помощ със заложниците, държани от техните съюзници от „Хизбула“, като предоставят резервни части за американското военно оборудване, останало от времето на шаха. Интересът на Израел е да наклони везните в иранско-иракския конфликт в ущърб на Ирак, който през 80-те години изглежда по-голямата заплаха. Каналът, който Кимше предлага, е съмнителен ирански оръжеен търговец на име Манушер Горбанифар, който твърди, че поддър-жа връзка със загадъчните ирански „умерени“ сили. Както се оказва по-късно, ЦРУ знае, че Горбанифар на практика е мошеник.

Същото лято при колоноскопия е открит полип на дебелото черво на Рейгън и лекарите му насрочват операция на следващия ден. Макфарлан настоява да отиде да види Рейгън в болницата, докато още се възстановява, за да предложи размяна на американските заложници за противотанкови ракетни системи. Макфарлан предупреждава Рейгън, че продажбата, уредена с посредничеството на израелците, вероятно ще бъде нелегална. „Искам да намеря начин да направя това“, му казва Рейгън. Впоследствие той казва на Макфарлан да осъществи сделката въпреки възраженията на Шулц и Уайнбъргър, които въпреки взаимната си антипатия са единодушни, че е много лоша идея да бъдат пренебрегнати едновременно толкова много американски политики: забраната за продажба на оръжия на Иран, неутралитетът във войната между Иран и Ирак и забраната за преговори с терористи. Кейси обаче приема с ентусиазъм този план.

Предвид откъснатостта на Рейгън, много хора по-късно предполагат, че манипулативни съветници са го вкарали в собствените си игри. Само че Рейгън е този, който кълве на стръвта със заложниците. Адмирал Джон Пойндекстър, който заменя Макфарлан на поста съветник по националната сигурност, си спомня, че президентът изрича следното: „Не мисля, че щях да си простя, ако не бяхме опитали“. След първия трансфер на противотанкови ракети през август 1985 г. е освободен един от заложниците на име Бенджамин Уиър. Това окуражава Рейгън да продължи. Той се обажда на Уиър от борда на „Еърфорс 1“, за да изрази облекчениято си и да каже, че няма да има покой, докато другите шестима не бъдат освободени. Емоционалните срещи със семействата на заложниците го мотивират още повече. „Окей, какво правим, за да си върнем заложниците?“, пита той в края на брифингите по националната сигурност.

Макфарлан приема това за сигнал да продаде по-големи и по-добри ракети земя-въздух „Хоук“ на иранците. Рейгън продължава да оказва натиск върху Макфарлан да не се предава, дори след като съветникът му по националната сигурност подава оставка от изтощение и дори след унизителна тайна мисия в Иран, където Макфарлан пътува с Норт с фалшиви самоличности и ирландски паспорти, предоставени от ЦРУ. Двамата пристигат с подаръци: палети с противотанкови ракети, кутии с шест револвера с боеприпаси .357 „Магнум“, Библия със стих, написан от президента, и шоколадова торта във формата на ключ, символизираща започване на отношения, от пекарна в Тел Авив, предлагаща кашерна храна. Те очакват да се срещнат с председателя на иранския парламент и да си тръгнат с обещание за освобождаване на останалите заложници. Вместо това Макфарлан среща само нископоставени чиновници, които се оплакват, че предишните оръжейни доставки са били с прекалено голяма надценка. Членове на Корпуса на гвардейците на ислямската революция изяждат тортата на летището.