Робин Кук - Смъртен страх

— Тъмнокос тип, облечен като манекен, най-вероятно чужденец… — В гласа му прозвуча неочаквана злоба.

— И това те тревожи, така ли? — попита Джейсън, решил да се прави на психиатър. По всичко личеше, че тоя тип насреща му ще се окаже и параноик.

— Да, за Бога! — извика Хейс. Няколко глави се извърнаха към масата им и той понижи тон: — Ти няма ли да се тревожиш, ако някой иска да те убие?

— Да ме убие ли? — озадачено промърмори Джейсън, вече убеден, че човекът насреща му е луд.

— Абсолютно. А също и сина ми…

— Не знаех, че имаш син — подхвърли Джейсън.

Всъщност той не знаеше и дали Хейс е женен. В болницата се говореше, че когато търси забавление, той обикновено ходи по дискотеки.

Хейс смачка цигарата в пепелника, изруга под нос и запали друга. Издуха дима на няколко къси и нервни серии, а Джейсън изведнъж си даде сметка, че този човек е на ръба на нервната криза и отношението към него трябва да бъде предпазливо.

— Извинявай, ако кажа нещо тъпо, но бих искал да ти помогна — започна той. — Предполагам, че точно по тази причина и ти пожела да говориш с мен. Честно казано, Алвин, не изглеждаш добре…

Хейс подпря десния си лакът на масата. Запалената цигара се озова в опасна близост с разрошената му коса. Джейсън изпита желание да отметне кичура назад или да му отнеме цигарата. Никак не му се искаше да стане свидетел на самозапалване. Но не направи нищо, тъй като се страхуваше от близкото до припадък състояние на колегата си.

— Ще желаят ли господата да поръчат? — попита един келнер, появил се като призрак край масата.

— За Бога, не виждате ли, че говорим? — изгледа го с ненавист Хейс.

— Моля за извинение, сър — промълви човекът, поклони се и се отдалечи.

След като напълни дробовете си с въздух, Хейс отново насочи вниманието си към Джейсън.

— Значи не изглеждам добре, а?

— Не. Кожата ти е бледа, изглеждаш изтощен и разтревожен.

— Аха, проницателният диагностик! — саркастично проточи Хейс, после тръсна глава: — Извинявай, не искам да се държа гадно… Прав си. Не се чувствам добре. Всъщност, чувствам се ужасно!

— Какъв ти е проблемът?

— Какъв ли не! Имам артрит, хроническо разстройство, замъглено зрение. Дори и суха кожа. Глезените ме сърбят до полуда, тялото ми буквално се разпада!

— Май беше по-добре да се видим в кабинета ми — подхвърли Джейсън. — Очевидно трябва да те подложим на преглед…

— Може би, но по-късно — тръсна глава Хейс. — Не е тази причината, поради която пожелах да се видим. За мен вероятно вече е късно, но може би ще успея да спася сина си… — Той изведнъж млъкна, заби пръст в дебелото стъкло на прозореца и дрезгаво прошепна:

— Ето го!

Джейсън бързо се обърна и успя да зърне някаква неясна фигура, която бързо се отдалечаваше по Норд стрийт. После отново насочи вниманието си към Хейс:

— Но откъде знаеш, че това е именно той?

— Следи ме от момента, в който напуснах ГХП. Мисля, че търси удобен момент да ме убие…

Лишен от възможността да прецени кое е истина и кое въображение, Джейсън мълчаливо огледа колегата си. Човекът се държеше меко казано странно, но в главата му изплува едно колкото старо, толкова и вярно клише: Дори параноиците имат врагове. Може би някой наистина го следи… Извади изпотената бутилка „Тави“ от кофичката с лед и напълни чашите.

— Май ще е най-добре да започнеш отначало — подхвърли той.

Хейс метна съдържанието на чашата в гърлото си с онази лекота, с която жадният пие вода, после избърса уста с опакото на дланта си.

— Това е една много странна история — промърмори той. — Може ли още малко вино?

Джейсън мълчаливо напълни чашата му.

— Предполагам, че не знаеш кой знае какво за насоката на моите научни изследвания — започна Хейс.

— Имам известна представа…

— Растеж и развитие — продължи колегата му, без да показва, че го е чул. — Как се включват и изключват гените. Като пубертета… Който включва точно най-подходящите гени. Решаването на този проблем ще бъде огромно постижение. Не само ще бъдем в състояние да контролираме растежа и развитието, но по всяка вероятност ще може да „изключваме“ тежките заболявания, включително рака, или пък да накараме клетките на сърдечния мускул да се възпроизвеждат и по този начин да ликвидират последиците от инфаркта. Както и да е. Казано по най-прост начин, обект на моите научни интереси са именно включването и изключването на гените, които контролират растежа и развитието. Но и тук, както често се случва в научно-изследователската дейност, случайният развой на събитията играе доста важна роля. Преди около четири месеца се натъкнах на нещо абсолютно неочаквано — иронично, но едновременно с това смайващо. Говоря за откритие с огромно научно значение, което е достойно за Нобеловата награда. Джейсън направи усилие да прикрие недоверието си. В същото време се запита дали Хейс не показва симптоми на грандоманство, които вървят в комплект с параноята му.