Арундати Рой - Богът на дребните неща

Лари Макаслин обаче не виждаше отчаяние в очите на Рахел, а нещо като престорен оптимизъм. И една празнота в нишата, която са заемали думите на Еста. Не можеше да се очаква от Лари да разбере това. Че празнотата у единия близнак е просто версия на мълчанието на другия. Че празнотата и мълчанието се сливат в едно цяло. Като две лъжици, сложени една върху друга. Като добре познатите тела на двама любовници.

След като се разведоха, Рахел работи няколко месеца като келнерка в индийски ресторант в Ню Йорк. После няколко години като нощна продавачка в бензиностанция край Вашингтон; там седеше в бронирана кабинка, където пияници понякога повръщаха в табличката за пари, а сводници й предлагаха по-доходен бизнес. Два пъти видя как през прозорците на колите им бяха застреляни мъже. Друг път пред очите й нападнаха човек и го изхвърлиха от движещата се кола с нож в гърба.

После Беба Кочама й писа, че Еста отново е „възвърнат“. Рахел се отказа от работата си в бензиностанцията и с радост напусна Америка. За да се прибере в Айеменем. При Еста в дъжда.

В старата къща на хълма Беба Кочама седеше до масата за хранене и търкаше една презряла краставица, за да излезе горчивината й заедно с гъстия пенест сок. Беше облечена в отпусната карирана нощница от тънко платно с бухнали ръкави, цялата в лекета. Под масата люлееше миниатюрните си крака с лакирани нокти, като малко дете, седнало на висок стол. Ходилата й бяха отекли и пухкави като въздушни възглавнички във формата на крак. Едно време, когато дойдеха гости в Айеменем, Беба Кочама непременно обръщаше внимание на големите им крака. Молеше ги да й дадат за малко чехлите си, обуваше ги и казваше: „Вижте колко са ми големи!“ После се разхождаше с тях из къщата и повдигаше леко сарито си, за да могат всички да се възхищават на малките й крака.

Сега търкаше краставицата с тържествуващ вид. Беше много радостна, че Еста не проговори на Рахел. Че я погледна и я подмина. После излезе навън под дъжда. Както се държеше с всички.

Беше осемдесет и три годишна. Зад дебелите стъкла на очилата очите й се разливаха като масло.

— Нали ти казах? — обърна се тя към Рахел. — Ти какво очакваше? Някакво по-специално отношение ли? Казвам ти, той си е загубил ума! Вече не разпознава хората. А ти какво си мислеше?

Рахел не отговори.

Тя чувстваше ритъма, в който Еста се полюшва, чувстваше как дъждът мокри кожата му. Чуваше бученето на объркания свят в главата му.

Беба Кочама погледна към Рахел притеснено. Вече съжаляваше, задето й писа, че Еста се е върнал. Но пък какво друго би могла да направи? Да се грижи за него до края на живота си? Откъде-накъде ? Тя не носеше отговорност за него.

Или може би носеше?

Между племенницата-внучка и лелята-баба, наричана Беба, мълчанието стоеше като трети човек, чужденец. Надут. Непоносим. Беба Кочама си напомни да си заключва спалнята нощем. Опита се да заговори за нещо друго.

— Харесва ли ти прическата ми?

С мокра ръка опипа подстриганата си модно коса и остави върху нея горчива следа от краставична пяна.

Рахел не се сещаше какво да й каже. Наблюдаваше как Беба Кочама бели краставицата. Тънки обелки от кората бяха попадали по гърдите й. Косата й, боядисана в гарвановочерно, стоеше върху скалпа й като купчина разбъркани конци. Боята беше оставила бледосива следа по кожата на челото, която се открояваше като сянка. Рахел забеляза, че старицата е започнала да употребява грим. Червило на устните. Почернени вежди. Лек руж върху бузите. И тъй като къщата беше затворена и тъмна, а Беба Кочама използваше електрически крушки само от четиридесет вата, нарисуваната й с червило уста беше малко встрани от истинската.

Лицето и раменете бяха отслабнали, от което фигурата й се бе превърнала от кръгла в конусовидна. Но като беше седнала, огромният й ханш се прикриваше от масата и тя изглеждаше едва ли не крехка. Бледата светлина в трапезарията беше изтрила бръчките от лицето й, което по странен начин макар и хлътнало — бе сякаш подмладено. Носеше много бижута. Останали от покойната баба на Рахел. Всичките. Блещукащи пръстени. Диамантени обици. Златни гривни и майсторски изработена плоска златна верижка, която докосваше от време на време, за да се увери, че е там и е нейна. Като млада булка, която не може да повярва в късмета си.

Тя живее живота си отзад напред , помисли си Рахел.

Това наблюдение беше съвсем уместно. Беба Кочама наистина бе живяла живота си отзад напред. Като млада се бе отказала от материалния свят, а сега, като старица, се бе обърнала към него. Беше го прегърнала и той отговаряше на прегръдката й.