Арундати Рой - Богът на дребните неща

Не са стари.

Не са и млади.

Те са на жизнеспособна, подходяща за умиране възраст.

Двамата, Еста и Рахел, насмалко да се родят в автобус. Колата, в която Баба, баща им, отвеждал Аму, майка им, към болницата в Шилонг, за да ги роди, се повредила по завоите на шосето през чаената плантация в Асам. Изоставили автомобила и спрели един препълнен автобус от обществения транспорт. Със странното съчувствие на много бедните към сравнително заможните, или може би защото видели напредналата бременност на Аму, седналите пътници сторили място на двойката и през останалата част от пътя бащата на Еста и Рахел трябвало да придържа корема на майка им (заедно с тях вътре), за да не се клатушка. Това е било преди да се разведат и Аму да се върне да живее в Керала.

Според Еста, ако се били родили в автобуса, са щели да получат правото да пътуват безплатно в автобусите през целия си живот. Не беше ясно откъде е получил такава информация и откъде знаеше тези неща, но близнаците години наред хранеха известно недоволство от родителите си, задето са ги лишили от безплатни автобусни билети за цял живот.

Също така вярваха, че ако загинат на кръстовище с пешеходна зебра, правителството ще плати за погребенията им. Бяха твърдо убедени, че именно затова кръстовищата са маркирани със зебри. За безплатни погребения. Разбира се, в Айеменем нямаше кръстовища със зебри, където да бъдат прегазени, нямаше такива дори и в най-близкия град Котаям, но през прозорците на колата бяха виждали подобни кръстовища в град Кочин, който се намираше на два часа път с автомобил.

Правителството не плати за погребението на Софи Мол, защото тя не загина на кръстовище със зебра. Погребението й беше в старата, неотдавна пребоядисана черква в Айеменем. Беше братовчедка на Еста и Рахел, дъщеря на вуйчо им Чако. Дошла беше на гости от Англия. Еста и Рахел бяха седемгодишни, когато тя умря. Софи Мол беше почти на девет. Направиха й специален ковчег с детски размери.

Покрит отвътре със сатен.

С лъскави месингови дръжки.

Тя лежеше, обута в жълтите си найлонови панталони, косата й беше завързана с панделка, а до нея беше положена любимата й английска чанта. Лицето й беше бледо и набръчкано като палец на доби, палец на перач, киснал дълго във вода. Хората се бяха събрали около ковчега, а жълтата черква се издуваше като гърло от тъжните напеви. Свещениците с къдрави бради люлееха кадилници с тамян и не се усмихваха на малките деца, както в обикновените неделни дни.

Дългите свещи на олтара се бяха превили. Късите не бяха.

Една възрастна жена, която се преструваше на далечна роднина (макар никой да не я познаваше) и често се появяваше до мъртъвците на погребенията (болна от погребаломания или от некрофилия), капна одеколон върху памучен тампон и набожно и леко предизвикателно обърса с него челото на Софи Мол. Софи Мол ухаеше на одеколон и на ковчег.

Маргарет Кочама, която беше англичанка и майка на Софи Мол, не позволи на Чако, биологичния баща на Софи Мол, да я обгърне утешително през раменете.

Членовете на семейството стояха един до друг. Маргарет Кочама, Чако, Беба Кочама и редом с нея снаха й — Мамачи, бабата на Еста и Рахел (а също и на Софи Мол). Мамачи беше почти сляпа и когато излизаше от къщи, носеше черни очила. Сълзите се стичаха иззад очилата и трептяха по брадичката й като дъждовни капки върху ръба на покрив. Беше дребна и изглеждаше зле в крепираното си бяло сари. Чако беше единственият син на Мамачи. Собствената й скръб я гнетеше. Неговата скръб я смазваше.

Макар да бяха разрешили на Аму, на Еста и Рахел да присъстват на погребението, накараха ги да стоят отделно, а не с останалите от семейството. Никой не поглеждаше към тях.

В черквата беше горещо и листата на белите калии се бяха посвили и сгърчили. Заблудена пчела умря върху едно цвете в ковчега. Ръцете на Аму трепереха, а с тях и книгата с химни, която държеше. Кожата й беше студена. Еста стоеше прилепен до нея, още сънен, очите го боляха и блестяха като стъклени, пламналата му буза бе опряна до голата, трепереща ръка на Аму, която стискаше песнопойката.

Рахел обаче беше напълно будна, остро наблюдателна и настръхнала от изтощение след битката й с Истинския живот.

Забеляза, че Софи Мол е будна на своето погребение. Тя показа на Рахел две неща.

Първото беше новобоядисаният висок купол на жълтата черква, който Рахел никога не беше виждала отвътре. Беше син като небето, а по него се носеха облаци и дребни реактивни самолетчета, чиито дълги бели следи се кръстосваха над облаците. Вярно е (и то трябва да се каже), че е по-лесно да забележиш всичко това, ако лежиш в ковчег и гледаш нагоре, а не си щръкнал между скамейките, притеснен от опечалени хълбоци и песнопойки.