Арундати Рой - Богът на дребните неща

— И тъй! — заговори Беба Кочама с писклив и треперлив глас. — Какви са плановете ти? Колко ще останеш тук? Решила ли си вече?

Рахел се опита да каже нещо. Думите й излязоха назъбени. Като парче стара тенекия. Отиде до прозореца и го отвори. За глътка чист въздух.

— Затвори прозореца, когато си свършиш работата с него — нареди Беба Кочама и заключи лицето си като шкаф.

От прозореца вече не можеше да се види реката.

Можеше, преди Мамачи да прегради задната веранда с първата в Айеменем плъзгаща се и нагъваща се като хармоника врата. Рисуваните с маслени бои портрети на преподобния Е. Джон Айп и на Алиюти Амачи (дядото и бабата на Еста и Рахел), бяха преместени от задната в предната веранда.

Там висяха сега — Благословеното момче и жена му от двете страни на препарирана бизонска глава.

Преподобният сега бе насочил самоуверената си дядовска усмивка към шосето вместо към реката.

Алиюти Амачи гледаше по-колебливо. Като че ли й се искаше да се обърне на другата страна, но не можеше. Очевидно за нея бе по-трудно да се откъсне от реката. С очите си гледаше в посоката, в която гледаше и съпругът й. Със сърцето си гледаше на обратната страна. Тежките й обеци от патинирано злато (свидетелство за добрината на Благословеното момче) бяха разтегнали месестата част на ушите й и висяха до раменете. През дупките в ушите се виждаше горещата река и тъмните дървета, наведени над нея. И рибарите в лодката им. И рибите.

Макар че от къщата вече не можеше да се види реката, както в морската раковина винаги се чувства морето, така и в айеменемската къща винаги се чувстваше реката.

Поройна или носеща се бавно, пълна с риба.

От прозореца на трапезарията, пред който стоеше с облъхвана от вятъра коса, Рахел виждаше как дъждът барабани по ръждясалия ламаринен покрив на някогашната фабрика за консерви на баба й.

Консерви и туршии „Парадайз“.

Намираше се между къщата и реката.

Някога във фабриката произвеждаха туршии, пулпове, сладка, къри на прах и компоти от ананас. И конфитюр от банани (нелегално) след като ОХП (организацията за хранителни продукти) го забрани, защото според спецификациите им не бил нито конфитюр, нито желе. Бил много рядък, за да е желе, и твърде гъст за конфитюр. Казаха, че гъстотата му била неопределена и не подлежала на класификация.

Според каталозите на организацията.

Сега, като си спомни за онова време, Рахел си помисли, че трудностите на семейството й с класификацията не са се свеждали само до проблема желе-конфитюр.

Може би Аму, Еста и тя самата бяха най-големите нарушители. Но не само те. И другите също. Всички нарушаваха правилата. Всички навлизаха в забранена територия. Всички своеволничеха със законите кой и как трябва да бъде обичан. И колко. Законите, които правеха бабите да са баби, вуйчовците — вуйчовци, майките — майки, братовчедките — братовчедки, конфитюра — конфитюр и желето — желе.

Беше дошло време, когато вуйчовците ставаха бащи, майките — любовници, а братовчедките умираха и им правеха погребения.

Беше дошло време, когато немислимото ставаше мислимо, а невъзможното наистина се случваше.

Полицията намери Велута още преди погребението на Софи Мол.

По ръцете му имаше отоци от белезниците. Студени белезници с дъх на кисел метал. Като на металическите перила в автобусите и мириса, който излъчваха ръцете на кондуктора от дългото държане за перилата.

Когато всичко свърши, Беба Кочама каза: „Каквото си посял, такова ще ожънеш.“ Като че ли тя нямаше нищо общо с посяването и с жътвата. Върна се на малките си ходила към бродерията с кръстат бод. Късите пръстчета на краката й изобщо не се докосваха до пода. Нейна беше идеята Еста да бъде „върнат“.

Скръбта и горчивината на Маргарет Кочама от смъртта на дъщеря й се сви в нея като гневна пружина. Не казваше нищо, но удряше плесници на Еста винаги когато имаше сгода в дните преди да си замине за Англия.

Рахел наблюдаваше как Аму подрежда малкия куфар на Еста.

— Може да са прави — шепнеше си Аму. — Може би момчетата наистина имат нужда от своя Баба.

Рахел видя, че очите й са червени и безжизнени.

Консултираха се с една специалистка по близнаци в Хайдерабад. Тя отговори с писмо, че не било препоръчително да се разделят еднояйчни близнаци, но че двуяйчните не се различавали от обикновените деца. И те щели да страдат както всички деца на разбити семейства, но нищо повече. Нищо необичайно.

И тъй Еста беше „върнат“ с влак заедно с металическия му куфар и с една торба в цвят каки, където носеше бежовите си островърхи обуща. В първокласен вагон с нощния влак „Мадраска поща“ до Мадрас, а после с един приятел на баща им от Мадрас до Калкута.