Арундати Рой - Богът на дребните неща

Тя лежеше върху него. Телата им бяха мокри от пот. Тя усети, че тялото му се откъсва от нея. Че дишането му става по-равномерно. Видя, че очите му се проясняват. Той погали косата й и почувства, че възелът, който се беше отпуснал у него, беше все още стегнат и трептящ у нея. Нежно я обърна по гръб. Избърса потта и влагата по нея с мократа си препаска. Легна над нея, като внимаваше да не й тежи. Ситни камъчета се впиваха в кожата на ръцете му. Целуна очите й. Ушите й. Гърдите й. Корема й. Със седемте сребърни следи от бременността й с близнаците. Мъхестата линия, която водеше от пъпа към тъмния й триъгълник и му показваше накъде тя иска той да се насочи. Между краката й, там където кожата й е най-нежна. Тогава ръцете на дърводелеца повдигнаха ханша й и един недокосваем език докосна най-скритата й част. Пи дълго и дълбоко от нейната чаша.

Тя танцува за него. На парчето земя във формата на лодка. Тя живееше.

Той я притисна към себе си, опрял гръб на мангостиновото дърво, а тя плачеше и се смееше едновременно. После, както й се стори за цяла вечност, но всъщност за не повече от пет минути, тя заспа, облегната на него, гърбът й притиснат до гърдите му. Седем години на забрава се откъснаха от нея и полетяха към сенките с тежки, скърцащи крила. Като тъпа метална пауница. И сред Пътя на Аму (към Възрастта и Смъртта) се появи малка, слънчева полянка. Медночервена трева, осеяна със сини пеперуди. Зад нея — пропаст.

Ужасът бавно го обхвана отново. Ужас от това, което беше направил. И което знаеше, че ще направи пак. И пак.

Тя се събуди от ударите на сърцето в гърдите му. Сякаш то търсеше изход, за да излезе. Търсеше плаващо ребро. Тайна сгъваема врата. Ръцете му още бяха около нея; тя усещаше как мускулите му се движат, докато пръстите му си играят с изсъхнал папратов лист. Аму се усмихна в мрака, като си помисли колко обича ръцете му — формата и силата им, и колко сигурна се чувстваше в прегръдката им, макар да бяха най-опасното за нея място.

Той сдипли страха си и направи от него една съвършена роза. Протегна я върху дланта си. Тя я взе и я забоде в косата си.

Приближи се още по-плътно до него, защото искаше да бъде с него, да го докосва още. Той я прибра в пещерата на тялото си. От реката се надигна бриз и поизстуди топлите им тела.

Беше малко хладен. Малко влажен. Малко тих. Въздухът.

Но какво имаше да се казва?

Един час по-късно Аму нежно се освободи от него.

— Трябва да тръгвам.

Той не отвърна, не помръдна. Гледаше я как се облича.

Сега само едно нещо имаше значение. Знаеха, че само това могат да искат един от друг. Единственото нещо. Завинаги. И двамата го знаеха.

Дори и по-късно, в тринадесетте нощи, които последваха тази, те инстинктивно се придържаха към Дребните Неща. Големите Неща винаги спотайваха в себе си. Знаеха, че няма къде да отидат. Нямаха нищо. Никакво бъдеще. Затова се придържаха към Дребните Неща.

Смееха се, че мравките са ги ухапали по седалищата. Че тромави гъсеници падат от листата, че обърнати по гръб бръмбари не могат да се изправят. Смееха се на двете малки рибки, които винаги намираха Велута в реката и го клъвваха. На една прекалено усърдно молеща се богомолка. На малкото паяче, което живееше в пукнатина сред стената на задната веранда в Къщата на Историята и се тулеше, като се покриваше с малки боклучета — с парченце от крилото на оса. С парченце от паяжина. С прах. С изгнило листо. С празната предница на умряла пчела. Чапу Тамбуран го наричаше Велута. Господаря на Боклуците. Една нощ те направиха допълнение към гардероба му — люспа от чеснов лук — и останаха дълбоко обидени, когато паячето я отхвърли заедно с останалата част от бронята си, от която се измъкна — недоволно, голо, с лигав цвят. Като че ли не одобряваше техния вкус за облекло. Няколко дни остана в това самоубийствено състояние, надменно разсъблечено. Отхвърлената му черупка от боклучета стоеше изправена като демодиран светоглед. Като остаряла философия. После се разтроши. Постепенно Чапу Тамбуран се сдоби с нов костюм.

Без да го признават един на друг, нито на самите себе си, те свързаха своите съдби, своето бъдеще (Любовта, Лудостта, Надеждата и Безкрайната си радост) с неговото. Проверяваха всяка нощ (с растяща уплаха) дали паячето е оцеляло през деня. Вълнуваха се от неговата крехкост. От това, че е дребничко. От това дали се прикрива добре. От привидно саморазрушителната му гордост започнаха да харесват еклектичния му вкус. Своеобразното му достойнство.