Владимир Набоков - Покана за екзекуция (Романи)

„Да се махнем някъде“ — зашепна, лелята, изчервена, притеснена, с неспокойни очи. И те се озоваха в кабинета, там, над коженото кресло минаваше конусовиден лъч, в който се въртяха прашинки. Тя запали цигара и в тези лъчи меко и призрачно се залюляха гънките на дима. Тя беше единственият човек, в чието присъствие не се чувствуваше потиснат, а сега му беше особено хубаво: с това странно мълчание в къщата и сякаш с някакво неопределено очакване. „Да поиграем на нещо — избъбри лелята и го хвана отзад за врата. — Колко ти е тънко вратлето, с една ръка мога…“ — „Играеш ли шах?“ — предпазливо попита Лужин, освободи главата си и приятно потърка буза в синия й като метличина копринен ръкав. „По-добре карти“ — продума тя разсеяно. Някъде хлопна врата. Тя се намръщи и обърнала лице към звука, се ослуша. „Не, искам на шах“ — каза Лужин. „Сложно е, мили, не можеш бързо да се научиш.“ Той се приближи до писалището, намери кутийката, поставена зад портрета. Лелята стана да вземе пепелник, затананика като в някакъв унес края на неясна мисъл: „Това би било ужасно, това би било ужасно…“ — „Ето го“ — каза Лужин и сложи кутията върху ниската турска масичка с инкрустации. „Трябва и дъска — рече тя. — Хайде по-добре на шашки, по-лесно е.“ — „Не, на шах“ — настоя Лужин и разгърна мушамата, разчертана на квадрати.

„Най-напред ще наредим фигурите — подхвана лелята с въздишка. — Тук белите, там черните. Царят и царицата са един до друг. Ето това са офицерите. Това — конете. А това са топовете, те са в края. Сега…“ Тя изведнъж замря, вдигнала фигурата във въздуха, и се загледа във вратата. „Чакай — изрече неспокойно. — Май съм си забравила кърпата в трапезарията. Ей сега ще дойда.“ Отвори вратата, но начаса се върна. „Нищо — продума тя и отново си седна на мястото. — Не, недей ги нарежда без мен, ще объркаш нещо. Това се нарича пешка. Сега виж как се движат. Кончето, разбира се, скача.“ Лужин бе седнал на килима, докосваше с рамо коляното й, гледаше ръката й с тънка платинена гривна, ръката вдигаше и поставяше фигурите. „Царицата е най-подвижна“ — каза той с удоволствие и намести с пръст фигурата, която не стоеше точно в центъра на квадрата. „А се вземат така — продължи лелята. — Разбираш ли, все едно, че се избутват. Пешките ей така, странично. Когато царят може да бъде взет, това се нарича шах; когато няма къде да се скрие, това е мат. Значи ти трябва да вземеш моя цар, а аз твоя. Виждаш ли колко е дълго за обясняване. Някой друг път да играем, а?“ — „Не, сега“ — каза Лужин и изведнъж й целуна ръка. „Ах, милото ми — проточи лелята, — откъде такива нежности… Все пак си добро момче.“ — „Моля те, нека да играем“ — изрече Лужин и като се потътри на колене по килима, застана така пред масичката. Но тя изведнъж скочи от мястото си, при това толкова рязко, че закачи мушамата с полата си и помете няколко фигури. Баща му се бе изправил на вратата.

„Върви си в стаята“ — каза той, почти без да погледне сина си. Лужин, когото пъдеха за първи път през живота му, се вцепени от учудване, както си беше. „Чу ли?“ — каза баща му. Лужин се изчерви ужасно и започна да търси падналите фигури по килима. „По-бързо“ — изрече баща му с гръмовен глас, с какъвто никога не бе говорил. Леля му набързо, криво-ляво, натика фигурите в кутията. Ръцете й трепереха. Една пешка не искаше да влезе. „Хайде, вземи ги, вземи ги — обърна се тя към него, — вземай ги де!“ Той полека сгъна мушамата с квадратите и с посърнало от обида лице пое кутията. Не можа да затвори, тъй като и двете му ръце бяха заети. Баща му пристъпи бързо и така тръшна вратата, че Лужин изпусна мушамата и тя веднага се разгъна; наложи се да остави кутията на пода и наново да я сгъне. В кабинета отначало беше тихо, после креслото изскърца, поело нечия тежест, чу се бързият въпросителен шепот на лелята. Лужин презрително си помисли, че днес всички вкъщи са се побъркали, и тръгна към своята стая. Там веднага нареди фигурите, както му беше показала лелята, дълго ги гледа, като си обясняваше нещо; след това много грижливо ги намести в кутията. От този ден шахът остана у него, баща му дълго не забеляза тази липса. От този ден в стаята му се появи чаровната тайнствена играчка, с която още не умееше да борави. От този ден лелята никога повече не стъпи у тях.

Веднъж, няколко дена по-късно, между първия и третия час се отвори свободно време: беше се разболял учителят по география. Когато минаха пет минути след звънеца и никой не влезе, ги обзе такова предчувствие за щастие, че сякаш сърцата им нямаше да издържат, ако все пак стъклената врата се отвореше и географът се втурнеше в класа почти на бегом както винаги. Само Лужин беше безразличен. Наведен ниско над чина, той си остреше молива, мъчеше се да направи връхчето като игла. Развълнуваният шум нарастваше. Щастието май щеше да се сбъдне. Понякога впрочем ги сполетяваха непоносими разочарования: вместо болния учител се домъкваше дребният, хищен математик, беззвучно затваряше вратата и със злорада усмивка започваше да си избира парченца тебешир от улея под черната дъска. Но изминаха цели десет минути и никой не дойде. Шумът се разрасна. Един в изблик на щастие тресна капака на чина. Веднага от неизвестността се появи класният възпитател. „Пълна тишина — каза той. — Искам пълна тишина. Валентин Иванович е болен. Правете нещо. Но при пълна тишина.“ Той излезе. Вън блестяха огромни, пухкави облаци и нещо ромонеше, капеше, чирикаха врабци. Блажен час, омаен час. Лужин равнодушно се хвана да остри още един молив. Громов разказваше нещо с прегракнал глас, с наслада произнасяше странни, неприлични думи. Петришчев умоляваше всички да му обяснят откъде знаем, че са равни на две прави. И изведнъж Лужин ясно чу зад гърба си особения дървено-разпиляващ се звук, от който му стана горещо и сърцето му заби ускорено. Извърна се предпазливо. Кребс и единственият кротушко в класа бързо нареждаха малки, леки фигурки върху шахматна дъска колкото педя. Дъската беше сложена на седалката между тях. Те бяха седнали много неудобно, странишком. Лужин, забравил за молива, се приближи. Играчите не го забелязаха. Кротушкото, когато се силеше да си спомни своя съученик много години по-късно, никога не се сети за тази случайна шахматна партия, изиграна през свободния час. Като бъркаше датите, той вадеше от миналото някакво смътно впечатление, че Лужин беше бил някого на шах в училище, нещо напираше в паметта му, но не беше възможно да стигне до него.