Владимир Набоков - Покана за екзекуция (Романи)

„Хапни поне от кекса“ — горчиво продължаваше гласът зад стената и отново — тишина. Обаче нерядко се случваше нещо ужасно: изведнъж, най-неочаквано, отекваше друг глас, писклив и прегракнал, и вратата изтрещяваше като от ураганен вятър. Тогава той скачаше, втурваше се в трапезарията, хванал в ръка перодръжката като стрела. Жена му с треперещи ръце вземаше от покривката преобърнатата чаша, чинийката, оглеждаше ги за пукнатини. „Разпитвах го за училището — споделяше тя, без да поглежда мъжа си, — той не искаше да отговаря, а после ето… като бесен…“ И двамата се ослушваха. Французойката си бе заминала есента за Париж и сега вече никой не знаеше какво прави там, в стаята си. Тапетите в нея бяха бели, отгоре със светлосиня ивица, по която бяха изрисувани сиви гъсоци и червеникави кутрета. Гъсокът нападаше кутрето и отново същото, трийсет и седем пъти около цялата стая. На етажерката бе поставен глобус и препарирана катеричка, купена някога по Връбница. Под диплите на креслото надничаше зелен локомотив. Хубава стая беше, светла. Весели тапети, весели вещи.

Имаше и книги. Книги, написани от бащата, със златночервени релефни корици, с ръкописен надпис на първата страница: „Горещо се надявам, че моят син винаги ще се отнася към животните и към хората както Антоша“ — и голяма удивителна. Или: „Написах тази книга, като мислех за твоето бъдеще, сине мой.“ Тези надписи предизвикваха у него неясен срам заради баща му, а самите книги бяха толкова скучни, колкото „Слепият музикант“ или „Фрегатата «Палада»“. Големият том на Пушкин с портрет на къдраво момче с дебели устни не се разтваряше никога. За сметка на това имаше две книги — и двете подарени от леля му, — които той обикна за цял живот, държеше ги в паметта си като под увеличително стъкло и толкова страстно ги бе изживял, че двайсет години по-късно, когато ги прочете наново, видя в тях само сух преразказ, съкратено издание, сякаш те бяха изостанали от неповторимия, безсмъртен образ, останал у него. Но не жажда за далечни скиталчества го подтикваше да следва Филеас Фог по петите и не детинска склонност към тайнствени приключения го влечеше в дома на Бейкър Стрийт, където, инжектирал си кокаин, мечтателно свиреше на цигулка дългунестият детектив с орлов профил. Чак доста по-късно си обясни сам с какво толкова го бяха вълнували тези две книги с правилно и безмилостно развиващия се орнамент — Филеас, манекенът с цилиндър, извършваше сложния си изящен път с оправдани жертви ту на слон, купен за милион, ту на кораб, който се налагаше наполовина да бъде изгорен за гориво; и Шерлок, придаващ на логиката обаянието на блян, Шерлок, изготвил монография за пепелта на всички видове пури и промъкващ се с тази пепел като с талисман през кристалния лабиринт на възможните дедукции към единствения бляскав извод. Фокусникът, поканен от родителите му по Коледа, по някакъв начин за известно време сля у себе си; Фог и Холмс и странната наслада, изпитана от него през този ден, заличи всичко неприятно, свързано с номерата на фокусника. Тъй като молбите, предпазливите редки молби „покани другарите си от училището“, не дадоха резултат, бащата Лужин, сигурен, че това ще е хем весело, хем полезно, се обърна към двама свои познати, чиито синове учеха в същото училище, освен това покани децата на свой далечен роднина, две кротки дундести момчета и бледо момиче с дебела черна плитка. Всичките поканени момчета бяха в матроски костюмчета и миришеха на помада. Двамината от тях Лужин позна ужасен — бяха Берсенев и Розен от трети клас, които в училище ходеха нехайно облечени и се държаха бурно. „Ето на̀ — радостно каза Лужин, хванал сина си за рамото (рамото полека се оттегляше под дланта му). — Сега ще ви оставим сами — да се запознаете, да си поиграете, — а сетне ще ви повикаме, ще има сюрприз.“

След половин час отиде да ги вика. В стаята бе пълно мълчание. Момичето седеше в ъгъла и прелистваше приложението към „Нива“, търсеше картинки. Берсенев и Розен се бяха сместили на дивана със сконфузени лица, извънредно червени и напомадени. Дундестите племенници се лутаха из стаята, оглеждаха без любопитство английските гравюри по стените, глобуса, катерицата, отдавна повредения крачкомер, захвърлен на масата. Самият Лужин, също с моряшко костюмче с бяло шнурче и свирка на гърдите, седеше на виенския стол до прозореца и гледаше изпод вежди, загризал нокътя на палеца си. Но фокусникът изкупи всичко и дори когато на следващия ден Берсенев и Розен, вече истински, отвратителни, се приближиха до него в училищния вестибюл, поклониха му се ниско, сетне грубо се изкискаха и прегърнати, олюляващи се, бързо отминаха — дори и тази подигравка не можа да развали омаята. По негова мрачна молба — каквото и да продумаше сега, веждите му мъчително се събираха — майка му донесе от Гостиний двор един голям сандък, боядисан така, че да наподобява махагон, и учебник по чудеса, на чиято корица имаше господин с медали на фрака, вдигнал заек за ушите. В сандъка намери кутийки с двойно дъно, пръчка, облепена със станиол на звезди, тесте груби карти, където фигурите бяха наполовина попове и валета, наполовина овце с мундири, сгъваем цилиндър с различни преградки, връвчица с две дървени фигурки в краищата, чието предназначение не беше ясно… И в кокетни пакетчета имаше прахчета, които оцветяваха водата синя, червена, зелена. Доста по-занимателна се оказа книгата и Лужин без усилие научи няколко фокуса с карти, които с часове показваше на себе си, застанал пред огледалото. Намираше загадъчно удоволствие, неясно обещание за някакви други, още незнайни наслади в начина, по който толкова хитро и точно се подрежда фокусът, но все пак нещо не достигаше, не можеше да долови някаква тайна, която вероятно изкусно владееше фокусникът, когато измъква от въздуха рубла или изважда намислената от публиката седмица спатия от ухото на смутения Розен. Сложните приспособления, описани в книгата, го дразнеха. Тайната, към която се стремеше, бе простотата, хармоничната простота, която смайва повече от най-сложната магия.