Лоренс Даррелл - Балтазар

Изкачихме наплютото от мухи стълбище, цялото изровено от плъхове.

— Малко мирише — съгласи се той, — но се свиква. От мишките е. Ама никъде няма да се местя. Живял съм в този квартал с години — години! Всички ме познават и ме харесват. И освен това старият ми приятел Абдул е на две крачки оттук.

Той се изсмя и спря на първата площадка, за да си поеме дъх. Свали си феса и избърса челото си с него. След това се преви надве и оклюма, както правеше винаги, когато се замисляше сериозно, сякаш самото бреме на мисълта лягаше връз него. Въздъхна.

— Работата е там — рече бавно и с вид на човек, който държи на всяка цена да се изрази ясно, да формулира идеята си колкото е възможно по-красноречиво, — работата е там, че тези наклонности — човек ги осъзнава, чак когато е попреминал горещите години на младостта. — Той пак въздъхна. — Знаеш ли, старче, всичко е заради липсата на нежност. Това е някаква хитра уловка, защото самотата страшно тежи. А сега Абдул е моят истински приятел. — Отново изхихика и отново се оживи. — Викам му емир Бул-Бул. Аз му уредих бизнеса само от приятелска привързаност. Всичко му купих аз — и магазина, и малката му жена. Никога не съм му посегнал, с пръст не съм го докоснал, не бих и могъл да го сторя, понеже го обичам. Радвам се, че направих всичко това за него, защото сега, въпреки че се издигам в службата, аз продължавам да имам истински приятел. Всеки ден се отбивам да ги видя. Тайнствена работа, колко щастлив се чувствам след тези посещения. Тяхното щастие ми доставя удоволствие, старче. Те са ми като син и дъщеря. Направо не издържам, като вземат да се карат. Тревожа се за децата им. Мисля, че Абдул я ревнува, и то, помни ми думите — не без основание. Играе й окото, така ми се струва. Но как да ти кажа, тук в този горещ климат сексът не ти дава мира, не ти излиза от главата. Лежиш нощем и само за това си мислиш, както децата за сладолед, както моряците за ром. А и тези мюсюлманки, ох, старче, защо трябва да ги обрязват. Жестоко е. Наистина жестоко. И те само за това си мислят. Все на тая струна свирят. Опитах се да я науча да плете, да бродира — но тя е толкова тъпа, нищо не разбира. Смеят се, подиграват ми се. Не че имам нещо против, не се засягам. Аз само се мъча да помогна. Двеста лири изхарчих по Абдул, докато започне бизнеса си — всичките ми спестявания! Но сега му потръгна — добре е, много добре.

Този монолог му даде възможност да събере сили за последния щурм. Хвърлихме се срещу оставащите десет стъпала с добро темпо и Скоби отключи вратата на апартамента си. Първоначално беше наел само една стая — за толкова му стигаха парите, но сега, с новата си заплата, вече можеше да си позволи целия порутен етаж.

Най-голяма беше старата арабска одая, която използваше едновременно като спалня и гостна. Беше обзаведена с едно доста неудобно на пръв поглед ниско легло на колелца и със старомодно шкафче. Няколко пръчки китайски тамян, един полицейски календар и все още недовършеният от Клия портрет на стария пират стояха върху изронената лавица над камината. Скоби светна единствената, покрита с прах електрическа крушка — нововъведение, с което ужасно се гордееше („Парафинът умирисва храната“) — и се огледа наоколо с непресторено задоволство. После отиде на пръсти до срещуположния ъгъл. В мрака не бях забелязал другия обитател на стаята: един прекрасен зелен амазонски папагал в медна клетка. В момента бе завит с тъмно парче плат, което старецът махна с отбранително изражение на лицето.

— Нарочно ти разказах за Тоби — рече той, — защото миналата седмица този папагал пристигна с „Алекс“, който плава по линията Йокохама. Подарък ми е от него — иначе трябвало да го продаде, защото положението с проклетата птица станало неудържимо. Папагалът е страхотен сладкодумник, нали, Рон? Изстрелва ги отривисто като пръдня, нали, Рон? — Папагалът изсъска тихо и наведе глава. — Това е той — каза Скоби одобрително, обърна се към мен и добави: — Получих Рон на много изгодна цена, много изгодна цена, да ти кажа ли как?

Най-неочаквано се запревива от смях, като носът му опираше чак в колената; засвистя глухо като малък пумпал, после се плесна по бедрото също така безшумно и се изправи — внезапен пристъп!

— Не можеш да си представиш каква олелия предизвика този Рон — рече той. — Тоби свали птицата на брега. Знаеше, че може да говори, но не и на арабски. Боже Господи! Бяхме седнали в едно кафене и си разправяхме небивалици (не бях виждал Тоби цели пет години), когато Рон изведнъж започна. На арабски. И знаеш ли какво, взе да рецитира Калима — най-свещения, най-свят текст от Корана. Калима. И на всяка втора дума пуска по една пръдня, нали така, Рон? — Папагалът изсъска в знак на съгласие. — Тя е толкова свещена тази Калима — тържествено обясни Скоби, — че още в следващия миг ни заобиколи огромна тълпа. Добре че аз разбрах какво става. Отлично знаех, че ако хванат поганец да рецитира точно този текст, той подлежи на мигновено обрязване!