Ангел Каралийчев: Български народни приказки (Том 1)

Додето изрече — не знам откъде доде и се търкулна пред нас една бяла-пребяла погача. Разчупихме я. Излапахме я двамата с брата.

— Ех, сега пък да има една бъклица вино, че да си го изпием! — повторно рече брат ми.

И още недорекъл — напреде ни се умъдри една бъклица с вино. Дигнахме бъклицата, изпихме я.

Очите на брата ми светнаха.

— Ех, де я сега мечката да се поборим! — рече той и още недорекъл, напреде ни се изправи една рунтава черна мечка.

Бре, ами сега? Какво да правим?

Аз имам две сърца. Едното вика: „Дръж!“, а другото вика: „Беж!“ Кое да послушам, кое да послушам?… „Я, рекох си, да послушам второто, дето вика «Беж!»“, и побягнах към къщи. Когато на другия ден отидох в гората да видя какво е станало — от брата си намерих един цървул, а от мечката — нито косъм.

Като ходел да проси от къща в къща, един слепец все тъй си думал:

— Кой каквото прави — на себе си го прави!

Дочула го жената на селския чорбаджия, дето дерял кожите на сиромасите, и му се заканила:

— Знам, че туй, дето го приказваш — за моя мъж го приказваш, но ще те науча аз тебе, когато минеш втори път.

И като запретнала ръкави, чорбаджийката замесила една питка и преди да я метне — сложила отрова в тестото.

Подир пладне слепецът пак минал край чорбаджийската къща.

Щом го зърнала, чорбаджийката викнала от прозореца:

— Хей, дядо, я ела насам!

И му подала питката.

— Земи я — рекла, — топла е. Замесила съм я, да ти се отплатя за мъдрите думи.

Старецът промълвил едно благодаря, поел питката, пуснал я в торбичката си и си тръгнал. Излязъл от селото. Поел по широкия път. Късно вечерта някъде по къра го срещнал чорбаджийският син, яхнал кон. Той слизал от планината, където били бащините му кошари.

— Хей, дядо — поспрял коня си чорбаджийският син, — ти, като ходиш по просия, не може да не носиш хляб в торбата си. Дай ми да хапна, защото ми се вие свят от глад. Горе, в планината, нашите нагъват просеник, а пък аз не мога да го ям.

— Да ти дам, сине — рекъл старецът и извадил питката от торбата. — Отчупи си половината. Одеве ми я даде една добра жена.

Чорбаджийският син грабнал питката и извикал:

— Цялата, цялата я дай! А ти ще си изпросиш друга — нали нямаш друга работа.

И като захапал питката, месена от майчината му ръка, той сбутал коня и отминал.

Додето стигне у дома си, лакомият мамин син почнал да се превива от болки. Щом влязъл, се тръшнал в леглото и изпъшкал.

— Майко, умирам.

Майката се смаяла и слисала. Най-сетне й дошло на ум, че може да е отровен, и го попитала какво е ял.

— Нищо — отвърнал болният, — само една питка изядох. Друго не съм слагал в уста.

— Кой ти я даде?

— Един просяк. Срещнах го по пътя, поисках му хляб и той ми даде питката.

Като чула тия думи, майката пропищяла:

— Майчице, какво направих! Просякът ми казваше, че кой каквото прави — на себе си го прави, вярна му беше приказката, добре казваше той, но кой ти го слуша!

И заудряла глава с юмруци.

Живели двамина съседи. Единият богат — къщата му била пълна с имане, а другият — последен сиромах — с трън да се завъртиш в двора му, нямало какво да закачиш. Отишъл веднъж сиромахът и почнал да тропа на богаташката порта. Показал се богатият.

— Какво има? — попитал.

— Дошъл съм при тебе, да ме нахраниш и напоиш — рекъл сиромахът, — защото умирам от глад.

Богаташът се почесал по шията.

— За ядене — рекъл той — нямам нищо, но пиене ще ти дам. Хей там, под капчука, има цяла каца, пълна с дъждовна вода — иди пий, колкото щеш.

Сиромахът навел глава и си тръгнал наскърбен към къщи. Както вървял, усетил подире си стъпки — тихи, котешки, неуловими. Обърнал се, погледнал назад — няма никой. Повървял още малко и пак усетил стъпките.

— Хей — спрял се сиромахът, — кой върви подире ми като сянка?

— Аз съм — отвърнал глас на невидим спътник.

— Че кой си ти?

— Сиромашията.

— Защо ходиш подире ми? — учуден попитал сиромахът.

— Защото си ми мил и драг — отвърнала сиромашията.

— Откога си тръгнала след мене, сиромашийо?

— От люлката.

— И докога смяташ да ме съпровождаш?

— До гроба! — отвърнала сиромашията.

Клетият човек въздъхнал дълбоко, но нищо не казал. Прибрал се вкъщи, взел мотиката, лопатата и — право на гробищата. Мълчаливо почнал да копае. Копал, копал, изкопал един дълбок трап. Седнал да си почине и тежко въздъхнал. Тогава една невидима ръка го докоснала по рамото и чул пак гласа на сиромашията: