Уилбър Смит: Речният бог (Книга втора)

Скоро след вечеря дойде и Атон, който я отведе при фараона. Господарката ми го последва със спокойна и уверена крачка. Навярно мислеше за малкия си принц и за истинския му баща, който ни чакаше в Тива.

Любимата Тива, красивата Тива със стоте врати — как само се радвахме, когато тя се показа пред нас, когато по широките брегове на реката се появиха разкошните храмове и белосаните стени на безбройните къщички.

Всеки път, щом достигнехме някое познато място, господарката ми радостно запяваше. Но когато царската ладия спря пред каменния кей на двореца на великия владетел, радостта от завръщането у дома се изпари и у двама ни. За миг се умълчахме, а господарката Лострис се хвана за ръката ми. Приличаше на момиченце, на което разказват страшни приказки. На кея ни чакаше баща й.

На брега се беше насъбрала цялата градска аристокрация заедно с най-знатните представители на жречеството. Начело на множеството стоеше самият господар Интеф, придружен от двамата си сина Менсет и Собек — злополучните герои с отсечените пръсти. Господарят все още не беше изгубил нищо от красотата си, а по лицето му се беше изписала същата онази усмивка, с която винаги се явяваше в кошмарите ми. За сетен път при вида му усетих как стомахът ми се свива.

— Трябва да си отваряш очите на четири — тихо ме предупреди господарката. — На всяка цена ще се опитат да те премахнат. Спомни си за кобрата.

Само на няколко крачки зад господаря Интеф стоеше и Расфер. Явно го бяха повишили, защото носеше на главата си шапчицата на началник на десет хиляди, а в ръка държеше златен камшик — също знак за привилегированото му положение. По във външния му вид нищо не се беше променило. Едната половина на лицето му още си стоеше като смачкана и от ъгълчето на устата му канеше слюнка. Той ме позна и здравата част от лицето му се разтегна в широка усмивка. Дори размаха златния см камшик за поздрав.

— Обещавам ти, господарке, че докато един от двама ни с Расфер не напусне Тива, няма да изпускам дръжката на ножа си и ще ям само плодове, които съм обелил със собствените си ръце — прошепнах й, а в същото време отвърнах с ръка на поздрава.

— Няма да приемаш никакви подаръци от неизвестни доброжелатели — настояваше господарката ми — и ще спиш при леглото ми, където ще бъдеш под моя закрила. А през деня няма да скиташ сам и изобщо няма да се отделяш от мен.

— Да, разбира се. Пък и това няма да ми е неприятно — уверих я аз и в следващите дни за миг не престъпих думата си. Знаех, че ако не се отделям от господарката си, ще се намирам кажи-речи в безопасност, защото господарят Интеф разчиташе твърде много на дъщеря си, за да рискува живота й заради моя.

Разбира се, през по-голямата част от престоя си бяхме постоянно в компанията на великия владетел, в чиито задължения влизаше да придружава царя на празничните церемонии. Господарят Интеф непрекъснато се мъчеше да убеди всички в бащинските си чувства към Лострис, като не забравяше да й отдава и дължимото уважение към една царска съпруга. Всяка сутрин тя получаваше подаръци от него: злато, скъпоценни камъни или пък изящни фигурки на скарабеи и различни божества, изработени от дърво или слонова кост. Господарката настояваше да ги връщам, но аз не й се подчинявах. От една страна, това щеше да предупреди врага за намеренията й, а, от друга — подаръците си струваха. Затова сметнах, че е най-добре да ги продам и със спечеленото да закупя огромни количества зърно. Него пък щях да оставя в складовете на търговци, на които можех да имам доверие.

Понеже се очакваше богата реколта, сега цените на зърното бяха най-ниските за последните десет години. Това означаваше, че занапред могат само да се покачат, и макар да имаше доста време дотогава, очакваха ни големи печалби. Търговците подписваха квитанциите на името на господарката ми, а аз лично се погрижих документите да бъдат прибрани в съдебните архиви. Щях да запазя за себе си само една пета от печалбата, което ми се струваше достатъчно за комисиона.

Мисълта как съм се обогатил от подаръците на господаря Интеф ме изпълваше със задоволство, щом усетех хищния му поглед върху себе си. Котешките му очи излъчваха същата омраза както преди и затова не се и съмнявах, че отношението му към мен не се е променило. Знаех много добре колко е търпелив и как винаги изчаква сгодния момент да се разправи с враговете си. Приличаше ми на красив и охранен паяк, който дебне непредпазливите мухи от центъра на паяжината си. Не можех да не си спомня за млякото с отровата и за кобрата и въпреки всичките предохранителни мерки, които взимах, пак бях неспокоен.