Уилбър Смит - Речният бог (Книга втора)

Около тях се започна люта битка кой къде ще седне, но аз успях да запазя най-удобните места за господарката и за себе си. Седяхме точно срещу трона, малко по-високо от фараона и спокойно наблюдавахме целия вътрешен двор. Бях се погрижил за господарката Лострис да има и отделна кожена възглавница, а също кошница с плодове и сладки и по една делва шербет и бира, с които да се подкрепяме по време на безкрайната и изтощителна церемония.

Около нас се бяха насъбрали най-видните мъже в царството заедно с натруфените си жени. Военачалниците носеха златните си камшици и гордо развяваха над главите си знамената на дружините си. До тях по дървените трибуни се нареждаха представителите на занаятчийските гилдии, богатите търговци, жреците и пратениците на васалните царства, изобщо всички, които имаха някакво влияние в царството.

Точно срещу трона, подредени подобно на кубчетата, с които си играят децата, се разтваряха един в друг външните дворове на храма. Входовете на всички обаче бяха наредени в толкова съвършена права линия, че ако някой богомолец се намираше на Алеята на овните, то той, макар и от четиристотин крачки разстояние, пак би могъл да наблюдава фараона на високия му трон.

Простолюдието бе изпълнило дворовете, някои тъпчеха свещената алея, а други — градините около храма. Макар да бях прекарал почти целия си живот в Тива, очите ми за пръв път виждаха такова стълпотворение. Беше невъзможно да се установи точният брой на зрителите, но нищо чудно да е имало около двеста хиляди души. И цялото това множество вдигаше такъв шум около себе си, та имах чувството, че съм пчеличка, попаднала сред огромен кошер.

Около самия трон се бяха наредили най-влиятелните мъже в царството, чиито глави бяха на височината на царските нозе. Разбира се, един от тях беше и главният жрец на Озирис. Предната година старецът, заемал този пост, се беше разделил със света на живите и бе поел по дългия път през подземния свят към полетата на вечния рай далеч на запад. Новият главен жрец беше значително по-млад от него и по-решителен. Можех да съм сигурен, че няма да се остави тъй лесно на господаря Интеф да го води за носа. Всъщност той вече го беше доказал, съдействайки ми за някои промени в пиесата, които му бях предложил, докато надзиравах строежа на дървените скели.

Разбира се, сред тази малка групичка най-голямо впечатление правеше великият владетел, който с царственото си излъчване засенчваше самия фараон. Всички погледи бяха насочени към господаря Интеф. Високата, стройна фигура и гордата му осанка имаха с какво да привлекат окото, а с тежките вериги злато около врата приличаше на бог, слязъл за миг сред хората. Само на няколко крачки зад него се бе изправил страшният Расфер.

Церемонията беше открита от господаря Интеф, който излезе пред всички, за да прочете традиционното обръщение от страна на двата града към фараона. Докато говореше, аз хвърлих един поглед към господарката си. Макар да не ми беше приятно да слушам словата на баща й, бях изненадан от омразата, изписана на лицето й. Господарката ми дори не се опитваше да прикрие чувствата, които изпитваше към собствения си баща. Искаше ми се да й дам знак, че така всички ще разберат какво чувства, но се въздържах, за да не привлека още повече вниманието на околните.

Великият владетел не бързаше да свършва. Надълго и нашироко се хвалеше с вярната си служба към фараона и многобройните услуги, които му бил направил през последните две години. Най-накрая на тълпата й омръзна да слуша хвалбите му и се разшумя. От толкова много тела, наблъскани едно до друго под парещите лъчи на слънцето, жегата ставаше още по-непоносима и на няколко пъти видях да припадат жени и възрастни хора.

Когато най-сетне господарят Интеф свърши, се изправи главният жрец. Вече стана пладне, а той продължаваше да разказва за делата на светите братства в Тива. Докато говореше, около нас ставаше още по-горещо. Дори и благовонните масла не можеха повече да прикриват миризмата на хилядите неизмити тела. Аз извадих копринена кърпа, напоена с парфюм, и я подадох на господарката си.

Публиката въздъхна с облекчение, когато най-сетне, благославяйки царя от името на Озирис, и главният жрец завърши тирадата си. Той направи нисък поклон и с присъщото си достойнство се върна на мястото си зад великия владетел. За пръв път, откакто беше започнала церемонията, тълпата утихна. Всички забравиха за скуката и досадата и с интерес зачакаха какво ще каже фараонът.