Уилбър Смит: Речният бог (Книга втора)

Колесниците, предвождани от Ремрем, ги заляха като вълна. Наблюдавах, докато не се уверих, че той е заловил повечето от конете на хиксосите, и едва тогава въздъхнах с облекчение и погледнах надолу към града.

Жителите бяха полудели от радост. Танцуваха по улиците, размахвайки всяко парче син плат, което им бе под ръка. Синьото бе цветът на фараон Тамус. Жените бяха украсили косите си със сини панделки, а мъжете бяха завързали сини колани.

Все още имаше отделни битки, но постепенно оцелелите хиксоси бяха посичани или изваждани от сградите, в които се опитваха да се защитават. Една от бараките с неколкостотин войници вътре бе подпалена. Чух писъците, докато изгаряха вътре, и скоро миризмата на изгоряло месо стигна до мен. Миришеше на свинско печено.

Разбира се, имаше грабежи и някои от нашите почтени граждани нахлуваха в кръчмите и изнасяха кани с вино навън на улицата. Когато някоя от каните се счупеше, те заставаха на четири крака и пиеха от локвата.

Видях трима мъже да гонят момиче по алеята под мен. Не гледах какво се случи по-нататък.

Щом Мемнон и Кратас преодоляха и последната съпротива на хиксосите, се заеха да въведат ред в града. Наказателни взводове маршируваха из улиците, използвайки дръжките на бойните си копия като тояги, за да въдворят мир всред пияната и развълнувана тълпа.

Фараонът заповяда неколцината заловени за изнасилване и плячкосване да бъдат обесени, а телата им да бъдат провесени от градските порти. До вечерта градът утихна и гражданите отново можеха безопасно да се разхождат по улиците.

Мемнон установи главната си квартира в двореца на фараон Мамос, който някога бе наш дом на остров Елефантина. В момента, в който стъпих на сушата, се втурнах към старите си стаи.

Все още бяха разкошни и не бяха разграбени. Който и да бе живял в тях, се бе отнесъл с уважение към моите стенописи и ги бе запазил. Водните градини изобилстваха от прекрасни растения, а езерцата бяха пълни с риби и лотоси. Градинарят египтянин ми каза, че хиксоският командир на гарнизона, който бе живял тук, обожавал нашия начин на живот и се опитвал да му подражава.

За няколко дни възстанових стаите и градината до такава степен, че да подхождат за господарката. Сетне отидох при Мемнон и го помолих за разрешение да доведа царицата у дома.

Фараонът бе залисан със задачата да затвърди властта си. Имаше хиляди неща, които изискваха неговото внимание, но ги изостави за момент и ме прегърна.

— Всичко върви добре, Таита.

— Успешно завръщане, Ваше Величество — отвърнах аз, — но все още има много неща за вършене.

— Заповядвам ти, когато сме само двамата да ме наричаш Мем — усмихна се той. — Но ти си прав, имам много работа и малко време, преди Салитис и неговата армия отново да организират поход от Делтата, за да ни се противопоставят. Спечелихме първата схватка. Но големите битки все още ни предстоят.

— Имам едно задължение, което ще ми достави голямо удоволствие, Мем. Подготвих покоите за царицата-майка. Мога ли да я доведа в Елефантина? Тя чака твърде дълго да стъпи на родна земя.

— Замини веднага, Таита — заповяда той, — и доведи царица Масара заедно с нея.

Реката бе твърде пълноводна, а пътят през пустинята — твърде тежък. Сто роба носеха носилките на двете царици по брега на Нил, през клисурата и из зелената долина.

Не беше случайно, че първата постройка, до която стигнахме, когато пресякохме границата, бе малък храм. Бях планирал маршрута ни.

— Какъв е този храм, Таита? — попита господарката, като отмести завесата на носилката си.

— Храмът на бог Ах-Хор, господарке. Желаеш ли да се помолиш?

— Благодаря ти — прошепна тя.

Разбра какво бях сторил. Помогнах й да слезе. Тя тежко се облегна на мен, когато влязохме в студения сумрак на каменното задание.

Помолихме се заедно и бях сигурен, че Танус чу гласовете на тези, които го обичаха. Преди да продължим, господарката заповяда всичкото злато, което носим с нас, да бъде предадено на жреците, и обеща да изпрати още за разкрасяването на храма.

Докато стигнем двореца в Елефантина, тя бе изтощена. С всеки изминат ден нещото в корема й нарастваше. Положих я на лежанка в беседката във водните градини и тя затвори очи. Сетне ги отвори отново и се усмихна.

— Някога бяхме щастливи тук, но дали ще видя Тива, преди да умра?

Не можех да отговоря. Безполезно бе да давам обещания, които не можех да изпълня.

— Ако умра преди това, ще ми обещаеш ли да ме отведеш там и да построиш гробница на хълмовете, откъдето да наблюдавам красивия си град?