Робърт Грейвс - Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Агрипина успяла да извърши деянието, защото преди това изпратила Нарцис в Кампания, уж че трябвало да цери подаграта си с тамошната вода. Ако той бил наоколо, никога нямало да може да го направи, тъй грижливо пазел той своя господар. Но както станало, смъртта му последвала скоро след тази на Клавдий. Убит бил край гробницата на Месалина, обстоятелство случайно, макар да смятали, че тя е изпълнила заканата си.

Така Клавдий срещнал своята смърт. Изглеждало, че това събитие е било означено от кометата, която се забелязвала дълго време, от кървавия дъжд, от мълнията, която паднала върху знамената на преторианците, от процепването от само себе си на храма на Юпитер Победителя, от пчелните рояци в лагера и от факта, че по едно длъжностно лице от всяка политическа институция умряло. Императорът бил погребан тържествено и с други почести, които били отдадени и на Август. Агрипина и Нерон се престрували, те скърбят за човека, когото те убили, и въздигнали в небесните селения оня, когото изнесли на носилка от пиршеството. По този повод Луций Юний Галион, братът на Сенека, съчинил една много остроумна забележка. Самият Сенека съставил една творба, която нарекъл „Отиквяване“ — дума, създадена по аналогия на „обожествяване“; а за брат му се смята, че е казал много нещо в едно кратко изречение. Имайки наум, че палачите обикновено извличали телата на екзекутираните от тъмницата до Форума с големи куки, а оттам ги замъквали в реката, той казал, че Клавдий бил възнесен в Небесата с кука. Нерон и той ни е оставил една забежка, която заслужава да се отбележи. Той обявил, че гъбите са храна на боговете, понеже Клавдий благодарение на гъбите бил станал бог.

След смъртта на Клавдий монархията по справедливост се падала на Британик, който бил законен син на Клавдий и по физическо развитие бил по-напред от годините си; но по право властта получавал и Нерон, защото бил осиновен. Но няма по-голяма сила от оръжието; защото оня, който държи по-голямата мощ, държи и правото на своя страна, все едно какво казва и върши. И така Нерон, след като първо унищожил завещанието на Клавдий и като го наследил в господството над империята, премахнал Британик и сестрите му от пътя си. Защо тогава да оплакваме злощастията на другите жертви?

Дион Касий, книга 61,

по съкращенията на Ксифилин и Зонара

Сатира в проза и стихове от

Луций Аней Сенека

Тук трябва да отбележа онова, което се случи на Небето на тринадесетия ден на октомври в същата тази година, годината, която въвежда в един тъй славен нов век. Без никаква умисъл или предпочитание. Така е, нали? Ако някой иска да знае откъде съм научил, е — добре, първо на първо, ако не искам, няма да отговоря. Не можете да ме принудите. Аз съм свободен човек, нали така? Освободен бях в деня, когато умря една известна личност, човекът, който бе превърнал в действителност поговорката: „Трябва да се родиш или император, или идиот.“ Ако обаче реша да отговоря, ще кажа първото, което ми дойде на езика. Нима някой иска от историците да представят свидетели в съда, за да се кълнат, че са казали истината? Но все пак, ако е наложително да повикам някого, ще се позова на човека, който видя душата на Друзила да се възнася към небето; той ще се закълне, че е видял Клавдий да поема по същия път „с накуцваща стъпка“ (както казва поетът). Този човек просто не може да не види всеки, тръгнал към Небето; той е надзирателят на Апиевия път, който естествено е пътят, по който тръгнаха и Август, и Тиберий, когато отидоха да се присъединят към боговете. Ако го запитате между четири очи, той ще ви разкаже цялата история, но дума няма да продума пред повече хора. Разбирате ли, откакто се закле в Сената, че е видял Друзила да се възнася към Небето и никой не му повярва, защото това бе прекалено хубаво, за да е вярно, той твърдо се зарече да не свидетелствува за нищо, което е видял — дори ако е видял да убиват човек по средата на Форума. Но онова, което ми каза, сега ви го съобщавам и на добър му час.

Вярвам да ме разберете по-добре, ако ви кажа направо, че месецът беше октомври, а денят — тринадесети. Часа обаче не бих могъл да определя толкова точно — философите по-лесно ще се спогодят, отколкото часовниците, — но беше някъде между дванайсет по пладне и един следобед. „Не си добър поет, Сенека — чувам да казват читателите ми. — Другите поети не се задоволяват да описват само зазоряването и свечеряването, а се стараят да представят и пладнето. Защо пренебрегваш един тъй поетичен час?“ Добре тогава: