Danilo Clementoni - Обратно Към Земята

”То ще ти донесе късмет”, му каза той през онзи ден. ”Ще ти помогне да се отпуснеш и да вземеш правилните решения, когато е необходимо”.

Всъщност, той беше взел много решения седейки в него и късметът често беше на негова страна. И така, той винаги извикваше този съкровен спомен, когато правеше това, въпреки многото правила против използването му, особено на междузвезден кораб от категорията на Бусен-1, на какъвто се намираше той сега.

Обагрена в синьо струйка дим се издигна вертикално и бързо от цигарата, която той държеше между палеца и показалеца на дясната си ръка, докато очите му се опитваха да проследят 4.2 AU 1, който все още го разделяше от крайната му цел. Въпреки, че той провеждаше тези свои пътувания вече няколко години, чарът на тъмнината на заобикалящият го космос и хилядите звезди, с които беше обсипан бяха все още в състояние да пленят мислите му. Големият и овален отвор пред него позволяваше да бъде видяна посоката на пътуването и той все още беше изненадан как това ефирно тънко силово поле би могло да го предпази от злокобния студ на космоса, да предотврати внезапното изтичане на въздух и да го предпази от това да бъде засмукан от празнотата навън.

Смъртта би била почти незабавна. Той си дръпна бързо от дългата си цигара и продължи да се взира в холографския монитор пред него, в който можеше да види измореното, небръснато лице на спътника си. В друга част на кораба, Петри поправяше контролната система на отходните въздуховоди. Той се изненадан малко от изкривяването на образа в центъра, издухвайки дима, който току що беше вдишал и създавайки ефекта на вълната, който му напомняше толкова много на криволичещото движение на екзотичните танцьори, които често ходеше да гледа, когато най-после се завърнеше в родният си град и можеше да се наслади на заслужена почивка. Петри, неговият приятел и другар в приключенията, беше почти на тридесет и две, и това беше четвъртата му мисия от този вид. Неговата голяма и внушителна физика предизвикваше респект във всички, които го срещнеха. С черните си като космоса отвън очи, неговата тъмна, дълга и разрошена коса, която падаше върху раменете му, ръстът си от почти два метра и тридесет сантиметра и силните гърди и ръце способни без усилие да вдигнат възрастен Небир 2, той все още имаше душата на дете.

Знакът на цветето Соел 3разцъфващо върху слънцето би могъл да го омае и той би могъл да стои в продължение на часове във възторг, гледайки вълните, които се разбиваха в брега на слоновата кост на залива Сараан 4.