Кристина Дод - Внимавай в картинката

— Така и направих! Ти беше този, който каза… Аз казах истината! — Донякъде.

И на двамата щеше да им е за урок, ако Медоу беше повърнала в лиможската купа за пунш. За жалост, пристъпите на гадене бяха отшумели, заместени от възмущение заради начина, по който я обвиняваха в лъжа.

Е, да, тя наистина лъжесвидетелстваше, но не заради долната причина, която д-р Апс й приписваше.

— Тя наистина си удари главата — поясни Девлин.

— Главата ще я боли известно време, може би ще бъде и леко замаяна, дори раздразнителна. Ще е добре да остане в леглото и да си почива един ден. Нека сама реши какво да прави, но никакво вдигане на тежки неща и никаква физическа работа утре. Ще й напиша рецепта за болкоуспокояващи. А довечера ще се наложи някой да я буди през час, за да проверява дали е в съзнание. Не се безпокойте, ще се оправи. — Д-р Апс говореше за Медоу сякаш тя изобщо не беше в стаята и когато Девлин се изправи, тя го хвана под ръка. — Какво ще кажете? Как се представих на пробното повикване?

— Много добре. Пристигнахте за по-малко от десет минути. — Той я съпроводи до вратата. — Съжалявам, че ви събудих, но възможността бе прекалено добра, за да я пропусна.

— Разбирам. Не се колебайте да ми звъните винаги, когато ви потрябвам.

Отново изтрещя гръм, разтърсвайки дивана и пода.

— Тази буря няма да спре скоро — каза той. — Вземете една от колите ми, за да се приберете.

— Пътят е по-малко от два километра — възрази лекарката, но звучеше доволна.

— Достатъчно, за да се намокрите. — Той звучеше решително.

Гласовете им се отдалечиха.

Навън светкавиците и гръмотевиците се сипеха една след друга.

Медоу беше бясна. Не само, че и двамата се държаха високомерно с нея, но и докторката не й повярва, че има амнезия. Разбира се, същото важеше и за Девлин; и ако тя продължаваше да отрича, че са женени, щеше да й се наложи да си признае, че всъщност не страда от амнезия — и той щеше да я хвърли в затвора. Не можеше да се заблуждава; приличаше на мъж, който би стоварил цялата тежест на закона върху й. Сигурно би насъскал и беззъбия си лъв срещу нея.

Но ако тя не признаеше, нямаше никакво мърдане от тази къща.

Никакво. Мърдане. От Уолдемър Хауз. От дома на баба й, в търсене на картина, от която се нуждаеше отчаяно, и която беше потънала вдън земя.

Планът й беше прост.

Да проникне в Уолдемър.

Да задигне картината.

Да се измъкне от Уолдемър.

Да продаде картината за голяма сума.

Да вложи парите в безумно скъпото лечение на майка си.

Обърна се и се загледа в камината. Онзи нафукан стар джентълмен й се присмиваше.

Колкото и да се взираше в него невярващо, това не се промени. По дяволите, това беше съвършено друга картина.

Но как беше възможно?

Ключът в джоба на Медоу я бодна в хълбока. Тя го извади и погледът й се плъзна по дългата му сребърна форма, големите зъбци, богато украсената дръжка. Трябваше да го скрие. Можеше да й потрябва отново.

Като дочу стъпките на Девлин, тя бързо го мушна между възглавниците и облегалката на дивана, достатъчно надълбоко, за да не го открият камериерките.

Светкавиците играеха по портрета и караха очите на високомерния господин да блестят неодобрително. Не й пукаше. Неодобрението, под каквато и да е форма, нямаше значение за нея. Важното беше да открие правилната картина.

Тя се отпусна назад точно когато Девлин Фицуилям се върна в стаята. Погледна го.

Изглеждаше толкова… висок. И… сериозен. И… съсредоточен. Върху нея.

Ако изобщо му пукаше за д-р Апс, определено прикриваше интереса си успешно.

— Готова ли си за лягане? — Без да дочака отговор, той я грабна на ръце и се запъти към вратата. — Кажи ми, ако започне да ти прилошава.

— Добре съм. — Като изключим факта, че я притискаше към себе така успокояващо, както мъж прегръща любимата си съпруга — и това й хареса. Имаше чувството, че я желае тук.

Той изкачи високото, елегантно стълбище. Наоколо миришеше на прясна боя и лепило за тапети и накъдето и да погледнеше човек, виждаше старинни лампи, огледала с позлатени рамки и елегантни дизайнерски решения. Старата сграда на Уолдемър Хауз бе преобразена във витрина на комфорта и удобството.

— Изглежда страхотно — промърмори тя.

— Къщата ли? Да, наистина се получи добре. — Погледът му обходи коридора и на лицето му се изписа мрачно задоволство. — В Чарлстън си имаме една поговорка: „Твърде беден за боя, твърде горд за вар“. Брадли Бенджамин не разполагаше с парите, нужни да поддържа старото момиче така, както заслужава. Направих услуга на къщата като я купих от него.