Кристина Дод - Внимавай в картинката

— Брадли Бенджамин? За него ли питате? — Девлин отново вдигна китката й. Свали черната й ръкавица. Целуна… О, боже. Целуна връхчетата на пръстите й. — Кой по-точно Брадли Бенджамин? Трети или Четвърти?

— Аз… ъъъ… не знам. — Тя не беше подготвена за този разговор. Беше планирала да влезе, да вземе картината и да си тръгне, без да говори с мъж, чиито безмилостни очи изискваха истината, а устните му сами продължаваха диалога.

— Брадли Бенджамин Трети ми продаде къщата — обясни Девлин. — Брадли Бенджамин Четири — наричам го Четири, което му е безкрайно неприятно — обича да се отбива и да се оплаква.

— О! — Баба й се беше заблудила. Много се беше заблудила. Брадли Бенджамин беше продал къщата. И този непознат се е нанесъл тук. Картината не беше на мястото си.

А Медоу беше здравата, ама здравата загазила.

— Вие коя си въобразявате, че сте, та да нахлувате така тук?

— Аз съм… Медоу. — Не Натали Зарвас. Това беше творческият й псевдоним и ако той го научеше, тя нямаше шанс да се измъкне от тази каша. — Аз не… Не мога… — Колко ли тъпо звучеше? Все пак трябваше да обмисли вероятността да бъде хваната. Да се подготви за подобен обрат.

Но баба й беше толкова сигурна… а сега някакъв тип със студени очи и топли устни целуваше пръстите й и я разпитваше, и скоро тя като нищо щеше да се окаже на път към затвора. И как щеше да обясни това на родителите си, които живееха в покрайнините на малкото градче Блайт в щата Вашингтон, и си мислеха, че е на семинар по стъклодувство в Атланта?

— Не си спомняте, така ли? — Девлин целуна китката й.

Приятно. Много приятно.

Устните му, не въпросите.

— Точно така. Не си спомням. Защото аз… аз… имам амнезия! — Браво, Медоу! Откъде го измисли?!

Наблизо удари мълния. Проехтя гръм.

Медоу подскочи. Сякаш самият Господ я нарече лъжкиня.

А устата на Девлин се изкриви. Той не й повярва.

Тя прибързано добави:

— Не помня какво съм правила тук. Сигурно съм изпаднала в някакво умопомрачение. — Една нескопосана лъжа, защото какво беше най-лошото, което можеше да се случи? Полицията щеше да я изпрати в психиатрия за няколко дни за освидетелстване; после щяха да я освободят и тя да опита отново.

Или може би Всевишният щеше да изпрати мълния, която да я изпепели.

— Когато не ме позна веднага, се изплаших. — Девлин я гледаше в очите с такова чувство, че тя не се осмели да примигне. — Скъпа, как успя да намериш пътя обратно?

— А? — Обхвана я лошо предчувствие.

Той нежно я взе в ръцете си.

— Знам, че не си спомняш, но ти си моя съпруга.

— Побъркан ли си? Ние не сме женени! — Някой крещеше и от шума главата на Медоу започна да пулсира от болка. Защото тя осъзна, че крясъците идваха от собствената й уста.

— Бедничката ми тя. Нищо не си спомняш, но ние с теб се венчахме преди осем месеца.

Падна мълния. Осветлението примигна.

— Естествено! Заради това ме посрещна с отворени обятия!

— Ти ме изостави. В един от най-ужасните дни в живота ми ти изчезна, а аз не знаех какво ти се е случило. Бях се поболял от тревога, когато не щеш ли, изникваш на прага жива и здрава и се преструваш, че не ме познаваш. Аз… аз просто… — Той изигра добре ролята на задушаван от емоции мъж.

Само дето не се задушаваше от емоции; опитваше да измисли поредната лъжа. Тя беше сигурна в това — защото не го бе срещала никога досега. Никога. Иначе би го запомнила.

Всяка жена би го запомнила. Той имаше лицето на паднал ангел и красноречието на първия помощник на Сатаната. Светкавиците отвън танцуваха по суровите му черти като сценично осветление в ада.

— … ти просто какво? — настоя тя.

— Всички тези месеци на несигурност, на неведение дали си жива или мъртва. Искаше ми се да те разтърся. Но клетата ти ударена глава те спаси, а аз вече се съвзех и мога да те прегърна. Да те прегърна, както жадувам от толкова време.

Прегръдка, която беше силна и интимна, и която облекчи болката и накара сърцето й да бие прекалено бързо. Е, все пак се беше поуплашила. Вероятно заради това сърцето щеше да изскочи от гърдите й. Едва ли беше от удоволствието да открие, че ароматът на цитрус и сандалово дърво струеше от кожата му, или че можеше да види как наболата му брада скрива трапчинката върху брадичката му. Под ризата гърдите му излъчваха онази твърда топлина, която я подканяше да прокара ръка по мускулите и надолу по корема му… Несъмнено спортуваше и въпреки че харесваше мъже, които, както казваше баба й, бяха корави като статуя на Аполон, на Медоу напълно й стигаше да ги наблюдава от разстояние. Досегашният й опит я бе научил, че тези, които се поддържаха във форма, са самовлюбени, а един съперничещ си с Аполон мъж, който не проявяваше самовлюбеност, направо би помрачил спокойното й съществуване.