Никълъс Спаркс: Светлинка в нощта

Без да дочака отговор, Джъркин се върна в колата си и скоро изчезна в мъглата.

Докато нощта изсветляваше до сива ранна утрин, Джеръми помогна на Алвин да прибере оборудването си. Вече приключваха, когато пристигна Лекси. Беше с дрехите от първата им среща на гробището. Той срещна погледа й и от виолетовия цвят на очите й му се подкосиха краката. Двамата застанаха един срещу друг и в първия момент никой не намери думи да заговори. Тя носеше дневника на Джъркин.

Алвин наруши неловката тишина:

— Добро утро — провикна се той.

— Здравей, Алвин — отвърна му с измъчена усмивка тя.

— Рано си станала.

Тя сви рамене. Погледът й се върна на Джеръми. Алвин премести поглед от единия към другия.

— Ще отида да видя дали не съм забравил нещо — каза, но те не му обърнаха внимание.

Той влезе в бунгалото. Джеръми пое дълбоко въздух и рече:

— Не вярвах, че ще дойдеш.

— Честно казано, и аз не вярвах.

— Радвам се да те видя.

Сивото утро му напомни за онази разходка по плажа близо до фара и той разбра с болка на сърцето колко много я обича. Превъзмогна порива да скъси разстоянието между тях и остана на мястото си.

Тя кимна към колата му.

— Виждам, че си готов за път.

— Да — отвърна той. — Багажът е в колата.

— Успя ли да заснемеш всичко необходимо?

Той се поколеба. Баналният разговор го изнервяше.

— Затова ли дойде? Да ме питаш за работата и дали съм прибрал багажа си?

— Не — поклати глава тя.

— Защо дойде, Лекси?

— Исках да ти се извиня за поведението си вчера в библиотеката. Не биваше да се държа толкова грубо. Не беше честно към теб.

Той се усмихна насила.

— Няма нищо — отвърна тъжно. — Ще го преживея. Аз също трябва да ти се извиня.

Тя му подаде дневника.

— Нося ти го в случай, че искаш да го използваш.

— А ти искаш ли да го използвам?

— Не — отговори тя.

— Тогава защо ми го даваш?

— Защото наистина трябваше да ти кажа какво пише там. Не желая да мислиш, че всички сме организирали заговор срещу теб. Разбирам как ти изглеждат нещата и ти го давам като предложение за мир. Искам да те уверя, че никой не е заговорничил зад гърба ти…

— Знам — прекъсна я той. — Кметът дойде тази сутрин и ми обясни.

Тя кимна и сведе поглед, после го вдигна и срещна неговия. Той си помисли, че сега ще му каже нещо важно, но тя се въздържа.

— Е, това е. — Тя пъхна ръце в джобовете. — По-добре да те оставя да се приготвиш. Не обичам дългите сбогувания.

— Значи това е сбогуване? — опита да задържи погледа й той.

Тя го погледна тъжно и наклони глава.

— Няма какво друго да бъде.

— Смяташ, че е краят? И дойде да ми го кажеш? — Джеръми прокара пръсти през косата си и се намръщи. — Аз нямам ли право на мнение?

Тя заговори тихо, почти шепнешком:

— Вече приключихме с това, Джеръми. Не съм дошла да се карам с теб и не ми е приятно да те видя ядосан. Тук съм, защото не биваше да се държа вчера така. И не искам да си мислиш, че тази седмица не означава нищо за мен. Напротив.

Думите й му подействаха като удар в гърдите.

— Но въпреки това си готова да сложиш край?

— Готова съм да погледна реално на нещата — отвърна тя.

— Какво ще направиш, ако ти кажа, че те обичам?

Тя се загледа в него, после отмести поглед.

— Не го казвай.

Той направи крачка към нея.

— Но аз наистина те обичам! Не мога да го променя.

— Джеръми… Моля те…

Усетил, че най-после е намерил пробойна в защитата й, той тръгна бързо към нея, набирайки кураж с всяка следваща стъпка.

— Искам да опитаме, Лекс.

— Не можем да направим нищо, Джеръми.

— Разбира се, че можем — настоя той и заобиколи колата. — Можем да го измислим заедно.

— Не! — извика тя и направи крачка назад.

— Защо?

— Защото ще се омъжа за Родни, разбра ли?

Той спря. Думите й му подействаха като леден душ.

— Какво говориш?

— Снощи след танците той дойде и ние говорихме дълго. Какво ме гледаш? Той е честен, работлив, обича ме и е тук. А ти не си.

Потресен от чутото, той се вгледа в нея с широко отворени очи.

— Не ти вярвам.

Тя го изгледа равнодушно.

— Повярвай — изрече с равен тон.

Джеръми не успя да намери думи, тя му подаде дневника, махна леко с ръка и тръгна назад към колата си, загледана в него, както го бе гледала на гробището.

— Сбогом, Джеръми! — каза накрая и се обърна напред.

Все още вцепенен от шока, той чу двигателя и я видя да му хвърля последен поглед през рамо. Спусна се към колата и сложи ръка на багажника, за да я спре. Но когато автомобилът потегли, остави пръстите си да се плъзнат по мокрия от мъглата метал и се отдръпна, за да й направи път. За миг му се стори, че вижда сълзи в очите й, но после я изгуби от поглед и си помисли, че няма смисъл, че повече няма да я види.